Има една особена несправедливост в публичните финанси: когато държавата търси пари, първо поглежда към джоба на данъкоплатеца, а едва след това към секторите, чиято извънредна доходност е родена не толкова от предприемачески подвиг, колкото от самата икономическа конюнктура. Затова анализът на председателя на Фискалния съвет Симеон Дянков, представен на 8 октомври 2026 г., заслужава повече от обичайния еднодневен медиен интерес. Той поставя неудобен въпрос: защо бюджетът да не получи част от банковите свръхпечалби, преди на гражданите да бъде представена поредната сметка?

Според анализа, цитиран в новините на bTV, временен данък върху извънредната банкова печалба би могъл да донесе над един милиард евро. Това не са вече събрани пари, нито гарантиран резултат. Това е прогноза, която тепърва трябва да издържи проверката на конкретна данъчна основа, период на облагане, поведение на банките и въздействие върху кредитирането. Но мащабът ѝ е достатъчен, за да превърне въпроса от академична дискусия в политическо изпитание.

Механизмът, който Дянков описва, е разбираем и без сложни финансови формули. След покачването на лихвите от 2022 г. доходите от кредитите и останалите лихвоносни активи се увеличиха по-бързо, отколкото възнаграждението на вложителите. Разликата разшири нетния лихвен доход. Когато печалбата се повишава вследствие на тази асиметрия, обществото има основание да попита каква част от нея представлява обичайна стопанска възвръщаемост и каква — извънреден ефект от лихвената среда.

Европейският опит показва, че отговорът не е един-единствен. В публикацията са посочени дванадесет държави от Европейския съюз, прибягнали до допълнителни форми на банково облагане: Белгия, Нидерландия, Словения, Естония, Латвия, Литва, Чехия, Румъния, Словакия, Унгария, Испания и Италия. Но не бива различните им режими да се представят като един общ данък: едни облагат извънредна печалба, други — лихвени приходи, а трети използват специфични секторни вноски.

Чехия избра висока ставка върху законово определената свръхпечалба за ограничен период; Литва приложи солидарна вноска върху извънредния нетен лихвен доход; Словения обвърза допълнителното облагане с възстановяването след разрушителните наводнения. Тези примери не доказват автоматично, че всеки подобен налог е безупречен. Те доказват нещо по-важно: че съществуват инструменти, чрез които извънреден публичен разход може да бъде посрещнат с извънреден секторен принос, вместо с безразборно увеличение на данъчната тежест.

Именно тук минава границата между икономическа политика и бюджетна импровизация. Ако държавата облага всяка висока печалба само защото е висока, тя рискува да наказва ефективността. Ако обаче дефинира ясно историческата норма на рентабилност, отдели извънредния компонент, определи кратък срок и предвиди защити срещу прехвърляне на тежестта върху клиентите, тя би могла да постигне по-справедливо разпределение на тежестта без трайно разклащане на банковата стабилност.

Съществува и неудобният въпрос за контрола. Данък, който на хартия се плаща от банките, може на практика да се върне при гражданите чрез такси, по-скъпи кредити или по-ниски депозитни лихви. Ето защо подобна мярка трябва да върви с предварителна оценка на въздействието, публична методика за изчисляване на свръхпечалбата и последващо наблюдение от компетентните органи. Иначе красивата фискална идея може да се окаже просто още един косвен налог върху същите хора, които уж трябва да бъдат защитени.

Същевременно временният приход не може да бъде оправдание за постоянни разходи. Ако милиардът се появи еднократно, а държавата с него финансира трайни ангажименти, следващият бюджет отново ще търси същите пари — само че вече без същата данъчна основа. Затова е разумно подобни средства да се насочат към намаляване на дефицита или към точно определени еднократни потребности, а не към поредното отлагане на структурните реформи.

В крайна сметка предложението на Дянков не е присъда срещу банките, нито доказателство, че в хазната чакат готови милиарди. То е предизвикателство към политическата власт да обясни защо един възможен източник на приходи трябва да бъде отхвърлен или приет. Обяснението трябва да бъде подкрепено с числа, публични разчети и ясни гаранции, а не с дежурните заклинания за стабилност и растеж.

Защото въпросът вече не е само колко печели банковият сектор. Въпросът е кой плаща, когато държавата не успява да подреди собствените си сметки. И ако отговорът отново е „гражданите“, управляващите дължат обяснение защо дори не са изчислили убедително алтернативата.

Източници: bTV Бизнес новините, „Симеон Дянков: Над 1 млрд. евро могат да влязат в бюджета от данък върху банковите свръхпечалби“, 08.10.2026 г.; БГНЕС; анализ на Симеон Дянков „Ползи от облагането на банковите свръхпечалби в Европейския съюз“.

Присъединете се към нашата общност в Telegram ТУК!