България живее в двойна реалност. В очите на гражданите парламентът се е превърнал в инструмент за заглушаване на опозицията, МВР отдавна е изгубило доверие и прикрива престъпления, вместо да ги разследва, а правосъдието е парализирано от зависима прокуратура и липса на реформи. Сметищата, които трябваше да са символ на модерна екологична политика, са се превърнали в язва на съвремието и златна мина на мафията. Язовирите и водите, за които говореше предишният вот на недоверие, показват същата картина – държава, оставила на произвола на съдбата най-ценния си ресурс, докато приближени фирми печелят.

И докато тази реалност става нетърпима, Брюксел изпраща напълно противоположни сигнали. Първо се появи извънредният конвергентен доклад, който изведнъж обяви България „готова“ за еврозоната – въпреки че предишният редовен доклад от миналата година беше отрицателен и ясно показа, че критериите не са изпълнени. Сякаш за една нощ проблемите изчезнаха. Но само дни по-късно редовният доклад на Европейската комисия за върховенството на закона показа истината: България остава държава с безконтролна прокуратура, блокирана съдебна реформа и системна корупция.

Това не е просто бюрократична грешка. Това е подмяна, която влиза в открито противоречие с чл. 2 и чл. 4, ал. 3 от ДЕС – ценностите и лоялното сътрудничество, които са основа на целия Европейски съюз. Защото ако едно и също правителство може да бъде обявено едновременно за провалено в правосъдието и за „готово“ за еврозоната, значи Брюксел не само си затваря очите, а и участва в измамата.

Вотът като диагноза

Вотът на недоверие срещу Росен Желязков не е изолиран акт. Той е част от поредица – предишния вот за екологията и водите, настоящия за правосъдието и вътрешната сигурност – и заедно те изграждат пълна картина на системен срив. Една държава, в която сметищата стават златни мини за мафията, язовирите пресъхват, полицията пази престъпността, а парламентът служи за прикриване на властови злоупотреби. Всяка тема на отделен вот е само парче от един и същи пъзел – пъзела на „завладяната държава“.

Вътрешната сигурност – превърната в параван

Ако някъде се вижда най-ярко разпадането на държавата, това е във вътрешната сигурност. Вотът описва една институция, която е престанала да бъде щит за гражданите и се е превърнала в чадър за престъпността. Министерството на вътрешните работи, което би трябвало да е гръбнакът на реда, е парализирано от корупция, зависимости и скандали, които вече не са изключение, а правило.

Фабрики за нелегални цигари работят необезпокоявано, наркоканалите се разширяват, а шумните полицейски акции са повече телевизионен декор, отколкото реална битка с престъпността. Пътната безопасност – позорен пример. Хиляди хора всяка година губят живота си по пътищата, но МВР се е превърнало в машина за глоби, а не за превенция. В Русе видяхме как полицията прикрива, вместо да разследва. В София – как полицейско насилие остава безнаказано.

Вместо усещане за сигурност, хората живеят с усещането, че властта е в сговор с престъпността. Управляващите говорят за модернизация, дигитализация и „нови подходи“, но реалността е, че корупцията и бездействието са униформата на системата. Вотът поставя въпроса директно: може ли държава да претендира за ред и сигурност, когато полицията е превърната в инструмент за политически и икономически зависимости?

И отговорът е ясен – не може. Защото вътрешната сигурност е не само сектор, тя е гръбнакът на държавата. А когато гръбнакът е счупен, цялото тяло е парализирано.

Правосъдието – парализирано и пленено

Ако вътрешната сигурност е парализирана от корупция, то правосъдието е вече обезкръвено. Вотът показва една съдебна система, в която думата „реформа“ е куха, а прокуратурата – бастион на зависимости. Това не е просто политически упрек, това е ежедневната реалност на хората, които знаят, че справедливост няма да получат, защото законът се прилага избирателно – срещу слабите, никога срещу силните.

Главният прокурор остава символ на недосегаемост, а съдебният съвет – заложник на политическите сделки. Антикорупционните органи, вместо да разбиват схеми, се превръщат в чадър за властта. И тук идва големият парадокс – Европейската комисия сама признава този провал в редовния си доклад за върховенството на закона. България е сочена като държава с най-ниско доверие в съдебната система в ЕС, с блокирани реформи и системна безнаказаност.

И въпреки това, само дни по-рано, друга част от същата Комисия обявява, че страната е „готова“ за еврото. Готова за еврото, но негодна за справедливост. Това е не просто абсурд, а директно противоречие на самите основи на Съюза. Защото чл. 2 от Договора за ЕС поставя върховенството на закона като ценност, а чл. 4, ал. 3 изисква лоялно сътрудничество. Какво лоялно сътрудничество може да има, когато Брюксел едновременно признава провала и го премълчава?

Вотът на недоверие тук придобива друга тежест – той не е само национално обвинение, той е и европейски сигнал. Сигнал, че ако България бъде приета в еврозоната при това състояние на правосъдието, това няма да е интеграция, а подмяна. Подмяна, която руши доверието не само в нашите институции, но и в самата идея за Европейски съюз като общност на ценности.

Парламентът – трибуна, превърната в заложник

Сърцето на демокрацията е парламентът. Там трябва да звучи гласът на народа, там трябва да се сблъскват идеи и да се раждат решения. Ала днес парламентът е пленен. Вотът на недоверие разкрива как Росен Желязков, в ролята си на председател на Народното събрание, е превърнал най-високата трибуна в инструмент за заглушаване на опозицията.

Правилникът, който трябва да бъде неутрален арбитър, е изкривен до степен да служи за оръжие срещу неудобните. Опозицията е прекъсвана, процедурите – манипулирани, критичните гласове – притискани. Вместо форум на демокрацията, Народното събрание е превърнато в декор за еднолична власт.

Това не е формален спор за процедурни детайли, а фундаментален въпрос за демокрацията. Ако парламентът е обезсмислен, ако опозицията няма право на глас, тогава самият демократичен процес е подменен. Така плененият парламент става емблема на завладяната държава – държава, в която фасадата е оставена, но съдържанието е източено.

Вотът поставя този проблем не като институционална кавга, а като диагноза: когато председателят на Народното събрание заглушава опозицията, той заглушава народа. И тогава парламентът престава да бъде институция, а се превръща в инструмент на една власт, която се страхува от истината.

Икономиката на беззаконието – митници и контрабандни канали

Вотът показва още една черна страна на държавата – митниците и правоприлагането. Там, където трябва да се пази бюджетът и да се събират приходи, процъфтява паралелна икономика, управлявана не от закона, а от мафиотски кръгове. Контрабандата не е маргинална, тя е системна. Каналите за цигари, алкохол и горива се превръщат в алтернативна финансова система, която храни корупцията и укрепва властта на задкулисието.

Докато управляващите обявяват „повишени приходи“ и „успешни операции“, хората виждат друго – същите схеми, същите лица, същите зависимости. На границите минава онова, което е платило, а не онова, което е законно. Приходите, които трябва да влизат в държавния бюджет за болници, училища и пътища, се изпаряват в джобовете на групировки, които не само крадат, но и финансират политическа власт.

Тук се вижда връзката между социалното и институционалното – бездействието на прокуратурата, парализата на МВР и плененият парламент не са абстрактни проблеми, а конкретна икономическа загуба за всеки гражданин. Хората плащат два пъти – веднъж като данъкоплатци и втори път като жертви на корупцията.

Вотът поставя този въпрос в най-ясната му форма: може ли държава да бъде „готова“ за еврозоната, ако бюджетът ѝ е пробит от контрабандни канали, ако митниците са завладени, ако корупцията е валута по-стабилна от лева? Отговорът е очевиден. И тук противоречието с докладите на Брюксел става още по-болезнено – защото това е не само българска, а и европейска измама.

Сметищата и водите – язвата, която обедини опозицията

Предишният вот на недоверие беше фокусиран върху провала в екологията и управлението на водите. Тогава се видя как една държава, вместо да пази природата си, е оставила реките да се замърсяват, язовирите да пресъхват или да тровят хората, а отпадъците да се превърнат в бизнес на мафията. Сметищата станаха символ – язва на съвремието, която храни корупцията и разкрива доколко институциите са готови да предадат обществения интерес за лична печалба.

Този вот не беше просто критика към екологична политика. Той беше моментът, в който опозицията намери общ език. Разнородни политически сили се събраха около една и съща диагноза – че държавата е пленена, че екологията е оставена на произвола, че корупцията се е вкопала и в последните обществени ресурси. Това беше първата реална демонстрация на опозиционно единство, защото темата беше не партийна, а национална.

Днешният вот надгражда онзи опит. Той показва, че моделът е един и същ – в екологията, във вътрешната сигурност, в правосъдието, в парламента. Навсякъде институциите са източени и подчинени, навсякъде мафията е намерила своята „златна мина“. Сметищата и водите бяха началото, а сегашният вот разширява диагнозата до цялата държава.

И тук идва важният извод: не става дума за отделни провали в различни сектори, а за един и същ модел на завладяна държава. Именно този извод успя да обедини опозицията и да превърне отделните вотове в общ разказ – за системен срив и за нуждата от радикална промяна.

Обобщение

Този вот на недоверие е повече от парламентарен инструмент. Той е акт на разобличаване на една цяла епоха на подмяна – парламент, превърнат в заложник на мнозинството; вътрешна сигурност, в която полицията прикрива, вместо да пази; правосъдие, в което законът се прилага избирателно; икономика, в която митниците хранят контрабандата; природа, в която сметищата са златна мина за мафията. Всичко това – фасада на една завладяна държава.

И когато Брюксел в един доклад признава този провал, а в друг го премълчава, за да обяви „готовност за еврото“, подмяната става пълна. Миналата година България беше обявена за неподготвена, тази година изведнъж е „готова“, макар институциите да са още по-слаби и корупцията още по-дълбока. Това не е интеграция, това е измама – измама към гражданите и измама към самия Европейски съюз.

Затова този вот е не просто вот срещу едно име или едно правителство. Той е зов за промяна на целия модел. Зов за връщане на държавата на гражданите и за възстановяване на демокрацията там, където тя е угаснала. Защото България може да бъде готова за еврото само когато е готова за справедливост.

Последвайте ни в Telegram, Viber или Facebook.