КОЛКО ОЩЕ ДЕЦА ТРЯБВА ДА ПОСТРАДАТ, ЗА ДА СЕ СЪБУДЯТ ДЪРЖАВАТА И ОБЩЕСТВОТО?

15-годишно момиче е било дрогирано и изнасилено в София от представители на т.нар. „локали“, според разпространената информация за случая.

15-годишно момиче е било дрогирано и изнасилено в София от представители на т.нар. „локали“, според разпространената информация за случая.

Поредният случай, който потриса обществото. Поредното възмущение. Поредните обещания за мерки. И поредният въпрос, който никой не иска да зададе: КЪДЕ БЕШЕ ДЪРЖАВАТА ПРЕДИ ТОВА?

Защото проблемът не е възникнал вчера. Не е възникнал и миналата година. Той се развива от десетилетия пред очите на институциите, които издържаме с данъците си, за да защитават нас и децата ни.

И докато обществото отново обсъжда последствията, никой не иска да говори за „слона в стаята“.

А той има няколко имена: наркотици, организирани групи от агресивни младежи, чувство за безнаказаност и институционално бездействие.

НАРКОТИЦИТЕ – ТЕМАТА, КОЯТО ВСИЧКИ ЗАОБИКАЛЯТ

Нека зададем един прост въпрос: как е възможно в столицата на европейска държава години наред да има сигнали и твърдения за разпространение на наркотици сред непълнолетни, включително в детски дискотеки, но обществото да не вижда трайни резултати от борбата с този проблем?

Колко пъти сме гледали видеа със скрити камери в детски дискотеки? Колко пъти сме виждали кадри с безпомощни млади момичета, които биват изхвърляни от заведенията от охранители, които просто си вършат работата, без видимо да намират нещо нередно в случващото се?

Колко обекта са били затворени? Колко души са осъдени?

И защо изобщо говорим само за наркотиците сред децата?

Помните ли филма „Един грам живот“? Гледахте ли го? Той е по действителен случай.

Къде е МВР? Къде е прокуратурата? Къде са службите, които би трябвало да знаят кой, къде и на кого продава наркотици? Особено на фона на тревожните сигнали за разпространението на фентанил и други опасни вещества в България и региона.

Нима някой вярва, че наркотиците достигат до децата ни случайно? Че няма доставчици, посредници, организирани канали и хора, които печелят от това?

Защо държавата не успява да прекъсне тези канали? Защо няма публична отчетност за резултатите? Защо родителите трябва да живеят с мисълта, че изпращат децата си навън, без да знаят в каква среда ще попаднат?

Десетилетия наред слушаме за акции, арести, специализирани операции и разбити наркогрупи. А проблемът продължава да съществува.

Не е достатъчно МВР да отчита колко души са задържани. Въпросът е колко престъпни мрежи са действително прекъснати, колко организатори са осъдени и колко деца са предпазени.

Защото истинската мярка за успеха на държавата не е броят на пресконференциите, а броят на предотвратените престъпления.

„ЛОКАЛИТЕ“ – ПОКОЛЕНИЕ, КОЕТО РАСТЕ С УБЕЖДЕНИЕТО, ЧЕ Е НЕДОСЕГАЕМО

От години в София се говори за т.нар. „локали“ – групи от младежи, които се събират по молове, паркове, улици и в кварталите, демонстрират агресия, нападат, заплашват и унижават други деца. Има и сигнали за сексуално насилие и заснемане на подобни посегателства.

Сигналите за побои и тормоз не са от вчера.

И въпреки това проблемът не изчезва. Напротив – обществото продължава да чува за все по-тежки прояви на насилие.

Сега, покрай случая с 15-годишното момиче, отново възниква въпросът дали зад привидно хаотичната младежка агресия не се крие много по-дълбок проблем.

Има ли сред тези групи системно сексуално насилие? Има ли случаи на заснемане на унижения и посегателства? Има ли пострадали момичета, които мълчат от страх, срам или защото не вярват, че полицията ще ги защити?

Това са въпроси, които изискват отговор.

Те трябва да бъдат обект на разследване, а не на премълчаване. Твърденията за подобни престъпления не бива да се представят като доказани без проверка, но и не бива да бъдат подминавани.

Къде са училищата, социалните служби, детските педагогически стаи, районните управления и прокуратурата?

Как е възможно едни и същи групи да бъдат свързвани с повтарящи се прояви на агресия, а институциите да не успяват да предотвратят ескалацията?

Какво общество създаваме, когато едно 14–15-годишно момче започне да вярва, че силата му дава право да унижава, пребива и насилва друг човек?

И още по-страшното – какво ще стане с това момче след пет или десет години, ако никой не го спре днес?

ОТ „ЛОКАЛИТЕ“ ДО ФУТБОЛНИТЕ АГИТКИ – КОЙ ИЗПОЛЗВА ТЕЗИ ДЕЦА?

Има и още една тема, която упорито остава извън сериозния обществен разговор.

Това са възможните връзки между агресивните младежки групи, определени среди във футболните агитки и организираното улично насилие.

От години виждаме групи от млади мъже, облечени по сходен начин, често изцяло в черно, с дрехи от определени марки, които демонстрират сила, групова принадлежност и готовност за физическа саморазправа.

Но еднаквото облекло само по себе си не доказва принадлежност към престъпна организация. Въпросът е кой организира тези групи, кой ги насочва и дали някой използва непълнолетни за незаконни действия.

В публичното пространство се споменават и фигури като Любо Чука, чието име се свързва с определена визия и стил на обличане, популяризирани и чрез неговия бранд за дрехи. Според твърдения на потърпевши родители именно този бранд и свързаният с него култ към определена визия заслужават внимание в контекста на младежките групи.

Ако съществуват конкретни данни за влияние, организиране или използване на младежи за насилие, разпространение на наркотици и други незаконни дейности, те трябва да бъдат проверени от компетентните органи. Нито външният вид, нито публичната известност са доказателство за престъпление.

Но големият въпрос остава:

Има ли организирани структури, които възпитават младежи в култ към насилието, а впоследствие ги използват като инструмент за сплашване, провокации и нарушаване на обществения ред?

Защото обществото вече е виждало как по време на протести се появяват агресивни групи, чиито действия изместват вниманието от исканията на гражданите към сблъсъци и безредици.

Припомняме протестите през декември, по време на които имаше прояви на агресия и вандализъм от страна на младежи. Бяха хвърляни предмети и чупено имущество, а действията на полицията предизвикаха въпроси за ефективността на реакцията ѝ.

Възможно ли е част от тези младежи да са били повлияни от по-възрастни представители на агитките и среди, свързвани с организирани прояви на насилие? Това също трябва да бъде проверено, а не да остава само в сферата на предположенията.

Трябва да се установи дали има организатори, зависимости, финансови интереси и връзки между подобни групи.

Ако непълнолетни действително се въвличат в такива дейности, това не е просто проблем на младежкото поведение. Това е въпрос на организирана експлоатация на деца и на национална сигурност.

ДЪРЖАВАТА, КОЯТО СЕ СЪБУЖДА САМО СЛЕД ТРАГЕДИЯ

И тук стигаме до най-големия проблем.

За какво ни е тази огромна държавна администрация, ако тя започва да работи едва след като някой бъде пребит, изнасилен или убит?

Защо винаги трябва първо да има жертви?

Защо трябва да се случи трагедия, да се вдигне обществен шум, медиите да започнат да задават въпроси и едва тогава институциите да обявят проверки, работни групи и спешни мерки?

Този модел го виждаме навсякъде.

При пътната безопасност – действия след тежки катастрофи.

При незаконното строителство – проверки след бедствия.

При насилието над деца – институционална активност след поредния потресаващ случай.

При наркотиците – шумни акции, които не водят до видим и траен край на разпространението.

Това не е превенция. Това е управление чрез трагедии.

Държавата не трябва да чака някой да пострада, за да си свърши работата.

Ние плащаме заплатите на полицаи, прокурори, съдии, инспектори, служители на социалните служби и десетки контролни органи не за да излизат пред камерите след поредната трагедия, а за да не допускат тя да се случи.

И ако години наред едни и същи проблеми се повтарят, значи трябва да се търси отговорност не само от преките извършители, но и от ръководителите на институциите, които не са осигурили ефективна превенция.

А КЪДЕ СМЕ НИЕ КАТО ОБЩЕСТВО?

Има обаче още един болезнен въпрос, който трябва да си зададем: Къде сме всички ние, докато това се случва пред очите ни?

Стоим пред телевизорите, гледаме поредния репортаж за пребито дете, за разпространение на наркотици, за поредната жертва на насилие. Възмущаваме се, коментираме във Facebook, псуваме държавата и институциите. И на следващия ден продължаваме живота си, сякаш нищо не се е случило.

Докато един ден не се окаже, че пострадалото момиче е:

НАШАТА ДЪЩЕРЯ. НАШАТА СЕСТРА. НАШЕТО ДЕТЕ.

Тогава изведнъж светът се преобръща. Тогава започваме да крещим пред камерите, да търсим медиите, да настояваме за справедливост и да питаме къде е била държавата.

Но къде бяхме ние, когато жертвите бяха чужди деца?

Има и един особено болезнен парадокс.

Когато има случай на жестокост към кученце, София може да се обедини, хиляди хора да изразят възмущението си и да излязат на протест. И това е правилно – жестокостта към животните не бива да се толерира.

Но когато говорим за наркотиците, които достигат до собствените ни деца, за организирани групи, които ги пребиват, унижават и тероризират, за сексуално насилие над непълнолетни – къде са хилядите граждани, които да изискват конкретни действия и резултати?

Защо можем да се обединим срещу насилието над животни, а толкова трудно се обединяваме срещу насилието над собствените си деца?

Не е въпросът да защитаваме по-малко животните. Въпросът е защо не защитаваме със същата решителност и децата си.

Защото мълчанието и безразличието също имат цена. И тази цена я плащат следващите жертви.

Докато всеки чака проблемът да почука лично на неговата врата, нищо няма да се промени.

А когато най-после почука, вече може да бъде твърде късно.

А някога в София имаше гражданско общество...

КОЛКО ОЩЕ?

Колко още момичета трябва да преживеят насилие?

Колко още деца трябва да бъдат пребити?

Колко още семейства трябва да живеят в страх?

Колко още младежи трябва да бъдат въвлечени в наркотиците, престъпността и уличните групировки, преди някой да признае, че системата не работи?

Не ни трябват поредните обещания.

Трябват разследвания, реални присъди, постоянен контрол върху разпространението на наркотици около училищата и местата за забавление, навременна работа с рискови младежки групи и персонална отговорност за институционалните пропуски.

Трябва да се провери и дали някой организира, финансира или използва агресивни младежки групи за свои цели.

Най-важното е държавата да започне да предотвратява престъпленията, вместо да обяснява защо не е успяла да ги предотврати.

Но промяната няма да дойде само от институциите. Тя изисква и общество, което отказва да мълчи, когато пострадалото дете не е негово.

Защото държава, която не може да защити децата си, има сериозен проблем със самото основание за съществуването на своите институции.

И когато за пореден път слушаме как „ще бъдат взети мерки“, имаме право да попитаме:

КЪДЕ БЯХТЕ ДОСЕГА?

И КОЙ ЩЕ ПОНЕСЕ ОТГОВОРНОСТ ЗА ТОВА, ЧЕ НЕ БЯХТЕ ТАМ, КОГАТО ДЕЦАТА НИ ИМАХА НУЖДА ОТ ВАС?

Последвайте ни в Telegram, Viber или Facebook.

Follow us on Telegram, Viber or Facebook.

Споделете с приятелите си
Ако харесвате нашата медия, подкрепете ни

Коментари

Има 0 коментара за статията

Напишете коментар

За да добавяте коментари е необходимо да се впишете в системата
ВХОД