Именно тази дума е най-точната отправна точка към целия проблем. Не защото някой трябва да раздава журналистически лицензи, а защото професията има граници. Когато в публичен материал се чуват реплики като „ще ти пика и ще ти седа по гроба“, когато в персонални разправи се намесват семейства и деца, а към жени журналисти се демонстрират обиди и неприлични жестове, вече не става дума кой кого харесва. А какво точно наричаме журналистика и защо част от гилдията продължава да придава професионална легитимност на поведение, което няма нищо общо с етиката и стандартите на професията.

Същевременно държавата демонстрира, че когато иска, може да бъде бърза, твърда и показно ефективна. Стоян Колев беше издирен извън България и задържан във Валенсия. МВР съобщи операцията, вътрешният министър дори си позволи публична шега със случая. Законното право и задължение на полицията е да издирва и задържа лице, което се укрива. Но точно тази ефективност прави още по-трудно обяснимо поведението на същите институции, когато става дума за Симон Милков.

Тук няма нужда от международно издирване. Няма неизвестен адрес, няма скрит човек. Милков е публичен, активен и видим. Името му присъства в полицейски проверки, прокурорски преписки, парламентарни документи и съдебно решение. В доклад на временна комисия на Народното събрание е описана проверка по сигнал, съдържащ данни за заплахи, намерение за физическо посегателство върху имущество и подстрекаване към саморазправа. В същия документ е записано и че при опит на МВР да го призове за сведения през март 2024 г., той категорично отказал да се яви и прекъснал разговора. Това, разбира се, не доказва автоматично престъпление. Но показва друго, че институциите отдавна познават случая и не могат да се държат така, сякаш всяка нова проява е първа и изолирана.

Проблемът става още по-видим в Народното събрание. Милков е бил изслушван от парламентарна комисия. По-късно журналистическият му достъп е отнет след конфликтно поведение, а квестори го извеждат от фоайето. След това отново се появява в парламента с еднократен допуск, предоставен от народен представител. Ако една институция сама поставя граница и после нечия политическа воля я заобикаля, това е сигнал за начина, по който се произвежда усещане за недосегаемост.

И тук паралелът със Стоян Колев става неизбежен. При единия държавата демонстрира мускули, международна координация и публично самочувствие. При другия се натрупват сигнали, проверки, отказ за явяване, съдебно осъждане за клевета, конфликти с журналисти и нови твърдения за закани, а общественият резултат остава усещането за безкрайна търпимост. Това вече трудно може да бъде наречено единичен пропуск. Или има институционален дефицит, или има причина институциите да действат с различна решителност. И двете хипотези са тежки.

Точно затова думата „колега“ не е дребен детайл. Тя е част от механизма, който нормализира поведението. Когато журналист нарича „колега“ човек, чиито публични изяви включват крайно унизителен и заплашителен език, професионалната общност не просто проявява солидарност. Тя рискува да превърне журналистиката в алиби. А свободата на словото не е алиби за лична саморазправа, нито професионалната карта е индулгенция срещу закона.

МВР не дължи спектакъл. Дължи еднакъв стандарт. Колко сигнала са постъпили срещу Симон Милков, как са приключили, какви действия са предприети, има ли оценка на риска по последните сигнали и защо при повторяемостта на случаите институционалната реакция изглежда толкова различно от онази, която видяхме при Стоян Колев? Ако държавата има отговор, трябва да го даде. Ако няма, тогава проблемът вече не е в един влогър. Проблемът е в държава, която е силна там, където избира да бъде силна, и подозрително безпомощна там, където обществото очаква просто еднакво прилагане на закона.

Тук обаче има и по-голям проблем от самия Симон Милков. Властта, независимо дали днес се представя като консервативна, утре като прогресивна, отдавна е открила удобството на зависимия псевдожурналист, който не задава неудобните въпроси нагоре, а произвежда обвинения надолу. Десетки внушения могат да бъдат хвърлени в публичното пространство за минути и да нанесат щети. Истинската вреда обаче настъпва, когато същите твърдения бъдат превърнати в сигнали и доноси и държавната машина започне да разкарва набелязаните хора по проверки и преписки. Точно затова Симон Милков не ни е навредил заради лъжите в публичното пространство, а заради лъжите и доносите в сигналите си. И тук двойният стандарт става още по-грозен: институциите могат да бъдат използвани срещу хората, посочени от подобни „журналисти“, докато срещу самия Милков се натрупват сигнали, публични скандали и твърдения за закани, без обществото да вижда същата институционална настойчивост. 

На 6 септември ПП „Величие“ отново сезира прокуратурата и МВР за негови публични изявления, определени в сигнала като конкретни закани за бъдещо физическо насилие. Така се ражда най-опасният вид медийна бухалка: не журналистът, който разкрива властта, а удобният „колега“, чиито доноси тя проверява с готовност, докато за собственото му поведение няма кой да потърси сметка. И когато Мартин Карбовски го нарича „колега“, въпросът е и към журналистическата гилдия – колега в какво точно? В журналистиката или в превръщането на микрофона, сигнала и институционалната машина в средство за лична разправа?

Присъединете се към нашата общност в Telegram ТУК!