Понякога за състоянието на една държава не са необходими нито социологически изследвания, нито пространни доклади за върховенството на правото. Достатъчно е да проследиш как една публична институция реагира, когато бъде хваната в собственото си противоречие. Дали ще провери фактите, ще признае грешката и ще я поправи, или ще мобилизира юристи, формалности и административни хватки, за да докаже не че е била права, а че засегнатият няма достатъчно удобен процесуален вход, през който да поиска да бъде чут. С писмото си до ПП „Величие“ Българското национално радио избра второто и така един осемминутен журналистически материал започна да се превръща в далеч по-сериозен разказ — не за Ивелин Михайлов, не за Юлиана Матеева и дори не само за БНР, а за онзи особен български административен талант законът да бъде обърнат с хастара наобратно точно когато трябва да изпълни предназначението си.

Нека изчистим още в началото удобната подмяна, защото тя вероятно ще бъде използвана многократно. ПП „Величие“ не е поискала от БНР да забрани критиката към кандидатите ѝ, не е поискала журналистът Мария Филева да бъде наказана, не е поискала Златко Желев да бъде отстранен и не е поискала някой държавен орган да редактира журналистически текст. Поискано е право на отговор срещу конкретен материал, в който според партията чрез подбор на отрицателни архивни фрагменти, монтаж, авторски преходи и конкретно проверимо твърдение за физическо „сбиване“ е конструиран образ, принципно различен от начина, по който в същата поредица са представяни други кандидатпрезидентски двойки. Тъкмо затова бяха поискани не извинения по милост, а проверка, равен стандарт и възможност засегнатата страна да отговори.

И тук БНР направи нещо забележително. Вместо да отговори на простия въпрос вярно ли е конкретното твърдение, вместо да покаже източника си, вместо да обясни редакционния критерий, по който едни кандидатски портрети приличат на биографично представяне, а другият е композиран чрез конфликт, отрицателни архиви и внушение, ръководството на общественото радио реши да ни обяснява къде живее публикацията — в линейна или нелинейна медийна услуга. С други думи, когато спорът е за съдържанието, отговорът е за технологията; когато въпросът е за истинността, отговорът е за формата; когато се иска равнопоставеност, започва лекция по дефиниции.

Това би могло да бъде просто юридическа позиция, макар и спорна, ако не съществуваше един неудобен факт: материалът не е изчезнал в полунощ на 25 септември, когато започва предизборната кампания. Той остава на страницата на БНР, продължава да бъде достъпен, продължава да бъде откриваем и, което е особено показателно, е тематично вързан именно за изборите чрез означенията #Ивелин Михайлов, #Величие, #проф. Юлиана Матеева, #Президентски избори, #ЦИК и #Предизборна платформа. Така юридическата теза, че публикацията е създадена преди формалния старт на кампанията, започва да изглежда все по-интересно, когато същата публикация живее, работи и достига до избирателя именно по време на тази кампания.

Още на 25 септември, при търсене на „Ивелин Михайлов“ през Google без персонализиран профил, материалът на БНР се появява според събраните от партията екранни доказателства на първо място в „Водещи материали“. Това вече не е дребен технически детайл, защото показва истинския мащаб на проблема: обществената медия може да твърди, че един материал е роден преди кампанията, но алгоритъмът няма календарната деликатност на нейния правен отдел. Избирателят пише името на кандидата и получава материала сега. Чете го сега. Формира впечатлението си сега. А когато засегнатият поиска да отговори сега, му обясняват кога е бил натиснат бутонът „публикувай“.

Ето защо от този момент спорът няма да се води с БНР само на нивото на писма и добро желание. Щом обществената медия е решила да превърне въпроса за собствената си журналистическа отговорност в юридически спор, ще получи юридически спор — докрай, с доказателствата, които един съд може да изиска, а една редакция предпочита да не обсъжда публично.

ПП „Величие“ ще възрази подробно срещу отказа на БНР и ще постави пред ЦИК новото обстоятелство, че спорният материал продължава да бъде достъпен в изборния период, въпреки изричния отказ да бъде предоставено поисканото право на отговор. СЕМ ще бъде сезиран отново не само за съдържанието, а и за необходимостта да се произнесе по вече подадения сигнал. Ако регулаторът продължи да мълчи, това мълчание също ще бъде поставено пред съд при приложимия процесуален ред. Ако ЦИК не се произнесе изрично по сезирането, ще бъде потърсена съдебна защита и срещу непроизнасянето ѝ, доколкото законът допуска това. А спорът с БНР ще бъде пренесен там, където редакционната увереност трябва да издържи не на собственото си прессъобщение, а на доказването.

Пред съда ще бъде поискано представянето на редакционното задание, сценариите, вътрешната кореспонденция, източниците на конкретните фактически твърдения, данните за извършената журналистическа проверка, оригиналните архивни материали, решенията за подбора и монтажа и сравнителните материали за останалите кандидатски портрети. Не защото политическото несъгласие доказва умисъл — не го доказва. А защото целенасоченост, редакционен подход и евентуална съзнателна злоупотреба могат да бъдат установявани само чрез съвкупност от преки и косвени доказателства, част от които се намират именно във фактическата власт на БНР.

Особено значение има конкретното проверимо твърдение за физическо „сбиване“, което партията оспорва като невярно. Ако съществуват архивни кадри от събитието, истината не зависи от политическите симпатии на автора, кандидата или читателя. Кадрите могат да бъдат видени, източникът може да бъде посочен, проверката може да бъде проследена. Тъкмо това е разликата между мнение, което журналистът има право да изрази, и фактическо твърдение, за което носи отговорност да може да покаже откъде идва.

Заедно с основната съдебна защита ще бъде поискано и обезпечение — съдът да прецени дали до приключване на процеса следва временно да бъде преустановен публичният достъп до процесния материал, за да не продължава твърдяното увреждане, докато самият спор се решава. Това не е политическа заповед към журналистика и не е самоволно „сваляне“ на неудобен текст. Това е искане до независим съд да провери дали са налице законовите предпоставки за временна защита и, ако ги установи, той — а не партията — да определи необходимата мярка.

Тъкмо тук приключва удобният разговор за това кой кого харесва и започва неприятният разговор за институциите. БНР е обществена медия, СЕМ е регулатор, ЦИК е органът, натоварен със специални правомощия в изборния процес, а съдът съществува именно за момента, в който засегнатият твърди, че институционалната система не е приложила закона спрямо него. Никой от тези органи не е длъжен да възприеме тезата на ПП „Величие“. Но всеки от тях е длъжен да действа в границите на компетентността си, да мотивира решенията си и да понесе съдебен контрол там, където законът го предвижда.

И ако БНР е убедено, че е спазило закона и професионалните стандарти, няма причина да се страхува от доказателствата. Нека представи редакционното задание, източниците, проверката на твърдението за „сбиване“, сценариите, монтажните решения и критериите, по които са изградени останалите кандидатски портрети. Ако СЕМ е убеден, че няма основание да действа, нека го каже с мотиви. Ако ЦИК смята, че въпросът е извън компетентността ѝ, нека постанови акт, който може да бъде прочетен, обсъден и, когато законът позволява, проверен от съд.

Защото върховенството на правото не се доказва с това колко пъти една институция е произнесла словосъчетанието в официална реч. То се доказва в много по-прозаичния момент, когато срещу самата институция застане неудобен гражданин, кандидат или партия и поиска правилото да бъде приложено и спрямо нея. Именно тогава се вижда дали законът е принцип, или декор; дали правото е граница на властта, или речник, от който властта избира удобната дума; и дали обществената медия разбира свободата на словото като висока обществена отговорност, или като привилегия да задава въпроси, без самата тя да отговаря на такива.

Затова този спор ще бъде доведен докрай не за да бъде доказано, че една партия е по-силна от една медия, а точно обратното — за да бъде проверено дали и партията, и медията, и регулаторът, и изборната администрация са по-слаби от закона. Ако това не може да бъде доказано в конкретен, проверим и съдебно контролируем казус, тогава „върховенството на правото“ наистина остава само онова, което най-лесно се произнася преди избори и най-трудно се прилага след това.

Присъединете се към нашата общност в Telegram ТУК!