Днес като репортер на „Красива София“ прекарах половин ден в Народното събрание — в Партийния дом на предишната власт и в партийния дом на… сегашната.
Влязох за репортаж, а излязох като човек, преминал през собствената си „Приказка за стълбата“.

Смисълът е същият, само че не в поезията, а в коридорите от мрамор.
Не просто прекрачваш в друга сграда.
Прекрачваш в друг свят.

Вътре е като царски град, крепост на бездушието в днешни дни. Черен и бял мрамор, гранит, кристални полилеи, километри червени килими, масивни врати, орнаменти, детайли… светлини, блясък. Величие, мащаб, разкош.
Но и опасност.

Защото тук човек се изкачва нагоре като в приказката — и още на първото стъпало започва да губи нещо от себе си.
Първо забравя гласа си.
После очите.
Накрая — сърцето.

Ако не положиш усилие да запазиш ценностите си и човещината, ако забравиш кой си и защо си там, толкова е лесно да се самозабравиш. Защото всеки камък нашепва:
„Ти си важен.“
„Ти си над другите.“
„Ти си от висшите.“

А отвън?
Отвън хората живеят в България.
В истинската — прашната, бедната, трудната, отрудената и разпарчетосана от същите тези в сградата.
Два свята, разделени от една врата.

Вътре за хората с увреждания има рампи, асансьори, автоматични врати. Помислено е до последната дреболия. Но там инвалиди няма.
Навън тези същите хора едва оцеляват — борят се с дупки, бордюри, кал и невидимост. За тях отвън за нищо не е помислено. Напротив — животът им е ад.

Вътре — човещина за инвалидите.
Навън — забрава за тях.

Вътре — кафе за 75 ст., топло мляко за 80 ст., салати за по 2 лева, основни за 3–4 лева. Символични цени, чак ти става неприятно, сещайки се за… отвън.
Двама души обядвахме за 14 лева (3 салати, 2 основни, хляб и кола). Може и за вкъщи да си вземеш, дори плодове на килограм — евтино.

Навън хора броят стотинки за хляб. Майки пропускат ядене, за да нахранят децата си. Пенсионери мръзнат, оставят торба с пари в аптеката. Семейства се чудят как да платят тока.

И докато гледам този контраст, в съзнанието ми изниква още един образ от „Приказка за стълбата“ — как, изкачвайки се нагоре, човек губи не само себе си, а и връзката с онези, които е оставил долу. Губи човешките си качества.

Има още една бездушна армия вътре.
Не са само депутатите.

Из коридорите на тази сграда срещаш десетки „журналисти“, които отдавна не са журналисти.
Същества без дух, без позиция, без съвест, без капчица човечност към онези… отвън, наведени до земята пред тези отвътре.

Прислужващи на статуквото, склонени пред силните на деня, изтъргуващи професията си срещу кратка близост до властта, облаги, популярност.
Те също са минали по стълбата.
И са оставили човечността си някъде по средата.

Професията им изисква да са до хората, а те са до онези, които ги купуват. Пазят тези, които ги купуват… забравили народа.
Не пазят истината.
Пазят интереса на силните.

А междувременно историята се руши.
Същите партии, които от години пребивават в НС, без колебание унищожаваха паметници на културата от същата епоха, от която е и Партийният дом.
Унищожаваха история, символи, знаци, спомени, ПАМЕТници.
Но тази сграда никога няма да съборят.

Тя е крепостта на тяхното самочувствие.
Тук идват да си вземат силата.
Тук се чувстват богове.

А всъщност тази сграда е величието не на тях, а на България — създадена във времена, в които сме имали визия, мащаб, ресурс.
Години, в които сме строили за бъдещето.

И тук идват най-болезнените въпроси:
Какво ние създадохме за бъдещите поколения?
Една сграда, която да вдъхновява?
Един символ, който да ги кара да се гордеят?
Нещо каменно, силно, красиво?

Нищо от това.

Една шепа хора се борят, градят, създават — и те са смазани от собствената си държава, по-точно от управлението ѝ.
Днешна София е пълна с картонени кооперации и разпадащи се улици.
Град без душа.
Столица без посока, без лице, без смисъл — грозна, разбита и пренаселена.

И тогава разбрах: тази сграда не издига хората нагоре. Загробва ги.
Който влезе вътре, ако не положи усилие да се съхрани, започва да слиза по морала.
Да губи себе си.
Да забравя тези отвън.

А отвън стои България — истинската, живата, болящата, тази, която се труди, страда, оцелява.
Тази, заради която все още има смисъл да се говори.

И ако мога да кажа едно нещо след днешния ден, то е това:
В тази сграда човек се губи лесно.
Но моралът — още по-лесно.
И докато вътре е лукс, отвън е народът — забравен, изоставен, смазан и изтерзан, но истинският господар на тази държава.
И моля Бог да го събуди час по-скоро, защото силно вярвам, че не сме мърша… народ сме, но нямаме повече време да чакаме и бездействаме.

Последвайте ни в Telegram, Viber или Facebook.