Имало едно време, в една зелена долина, гордо паунче.
То обичало да разтваря перата си и да се хвали:
– Вижте ме! Аз съм най-красивият, най-умният и най-важният! Без мен слънцето нямаше да грее!

Животните в началото се възхищавали.
– Колко блести! Колко шарено е! – казвали те
и го слушали как разказва за своите „велики дела“.

Но в долината имало и кошер, пълен с пчели.
Те не били шарени, не викали, не парадирали.
Просто работели заедно – събирали прашец, помагали си, градили пити и пълнели кошера със сладък мед.

Паунът се ядосвал, че някой друг получава внимание.
– Вашият мед е нищо! – викал той. – Истинската сладост е да гледаш моите пера!

И започнал да пречи – кацал върху цветята, за да не могат пчелите да ги оберат, и дори се опитвал да им отнеме труда.
– Аз направих този мед! – крещял паунът, когато другите животни дошли да опитат.

Но дошла буря.
Вятърът разрошил перата на пауна и те вече не изглеждали блестящи.
Той останал гладен и сам, защото красивите пера не давали нито храна, нито подслон.

А пчелите? Те отворили кошера и споделили меда с всички.
И животните разбрали: истинската сила не е в това да изглеждаш голям, а да правиш добро заедно с другите.

Паунът свел глава. За пръв път замълчал.
И разбрал, че понякога най-ярките цветове скриват най-празното сърце.

Посланието за възрастните

Егоцентрикът блести като паун – само докато бурята не го разроши.
Но пчелите остават, защото общата работа и искрената добрина са по-силни от всяка поза.

Последвайте ни в Telegram, Viber или Facebook.