Събота. Поредна безпощадна юлска жега. Асфалтът е нагрят до краен предел, въздухът над него трепти. След напрегната работна седмица, София е необичайно тиха и безлюдна. Мнозина са предпочели почивка край морето – напълно разбираемо. Аз обаче, като човек с вкус към нестандартните преживявания, търся друг вид удоволствие: ловът на истинска, качествена храна.

След кратка обиколка из Люлинския пазар, погледът ми се спира на малко непретенциозно магазинче с екзотичното име „Зелас“. Влизам и още с първите стъпки из рафтовете, в съзнанието ми нахлуват ярки, живи спомени от детството...

Родена съм в малък провинциален град. Съдбата ми не се различава от тази на хиляди други, напуснали родните места в търсене на работа и реализация. Израснах в дом, пълен с живот – буквално. Баща ми беше земеделец и отглеждаше овце, кози, прасета, зайци, кокошки. Едно от любимите ми занимания беше да наблюдавам как в летните вечери доеше козите на ръка. Те бяха вироглави, но му се подчиняваха. Винаги съм се чудела дали не ги гъделичка...

Майка сваряваше млякото в големи тенджери, а с моята сестра чакахме с канче в ръка, за да отпием от топлото, домашно мляко. Част от него се подсирваше в тензухена кърпа, окачена над леген под навеса. Другата част се превръщаше в кисело мляко с богат каймак. А сиренето – меко, солено, истинско!

Най-голямото събитие за нас децата беше коленето на прасето около Нова година. Миризмата на прясно изпържено месо, печената кожа, кървавицата, висящите в „мрежено“ бутове, нанизите със суджуци – всичко това остава като спомен, който днешните хипермаркети не могат да предложат. Мазето ни приличаше на мини месарски цех, а соленото месо отлежаваше в дървени каци, без нужда от фризер. На трапезата имаше пържолки с домашно винце от сорта „Хамбурски мискет“ – истински празник.

Днес обаче родната къща е тиха. Дворът е обрасъл, оборът – празен. Ние сме в града, а децата ни пазаруват от супермаркетите. Въпросът е – дали ще знаят вкуса на истинската храна? Ще разберат ли колко труд и любов се влагат в едно бурканче лютеница без консерванти или в кило сирене от истинско мляко?

Може би ще знаят, ако им предадем нашия опит. Ако ги научим да търсят качеството, да уважават труда и да се хранят съзнателно.

Мислите ми се връщат към „Зелас“. Продавачът – усмихнато момче, ми предлага книга като подарък при покупка над определена сума. Съгласявам се. Излизам със скромна торбичка, но вътре са истински съкровища: козе сирене, кисело и прясно мляко, кренвирши от 100% свинско месо, лютеничка без консерванти, занаятчийска бира...

С всяка глътка и всяка хапка усещам не просто вкус, а удовлетворение, гордост, принадлежност. За мен патриотизмът се изразява и в това – да подкрепиш с покупка малките български производители, които въпреки всичко, продължават да създават храна с душа.
Аз го правя – направете го и вие!

Последвайте ни в Telegram, Viber и Facebook.