Някъде в сърцето на Стара планина, близо до града на дървото и духа — Троян, живее един човек. Марин. Самоук майстор, който никога не е учил изкуството си в школа, но е преминал през най-тежкото обучение — живота.

Притежава майсторска тапия, с която се гордее, но която не му помага с нищо в днешното време. Работи с дърво — буково, черешово, орехово, сливово. Не с евтините, не с фалшивите материали. Работи бавно, с ръце, с длето и шкурка. Ръцете му вече не усещат — груби, изтръпнали, превърнати в инструменти на паметта и традицията.

Но това, което създава, не са просто лъжици, дъски или точилки. Това са български истории. Това е памет. Това е бъдеще, сътворено с ръце, които никога не се предават.

Марин има две дъщери — близначките Мая и Петя, прекрасни, любвеобилни и грижовни към него момичета. Млади, талантливи, учат керамика в София. Не търсят лесното. Искат да останат в България. Искат да творят. Да съхранят занаят, който бавно изчезва, защото днес хората предпочитат евтиното, бляскавото, масовото.

Тримата — баща и дъщери — обикалят фестивали и събори, за да продават сътвореното с ръцете си. Но нямат пари за хотел. Спят в колата. „Като животни“, казва Марин — сгушени, изморени, но с надежда. А на сутринта — пак усмивки. Пак до сергията. Пак вяра, че този път някой ще спре.

Хората обаче минават покрай тях. Пазаруват от съседните сергии — китайски внос, евтино, което не носи нищо освен кратко удоволствие. А Марин държи в ръцете си лъжица, изработвана цяла седмица, от череша. Казва: „Това ще надживее и мен, и теб.“

Аз си купих една точилка от него. Той искаше да ми я подари. Но му казах: „Марине, цени труда си. Това трябва да бъде платено.“ После взех и черешова лъжица. Не защото ми трябваше. Нямам дори време да готвя често, напоследък. Но си казах, че когато го направя — ще е с тази лъжица. За семейството си. И когато я държа, ще си спомням за него, за Мая и Петя. За сълзите ни. За прегръдката. Все едно се познавахме от цял живот.

Преди да си тръгна, ми подариха още толкова много неща. Опитах се да платя. Не приеха. Сълзите в очите им ми казаха: „Ние искаме да ти дадем.“ Сега домът ми е пълен с техни неща — истински, красиви, български. И винаги, когато ги погледна, ще си спомням за тази среща, която промени нещо дълбоко в мен.

Затова днес ви моля — ако сте от района на Троян, потърсете ги. Ако сте организатори на фестивали — поканете ги. Без наем. Без условия. Просто ги поканете. Нека хората ги видят. Нека усетят това, което аз усетих. Защото тези хора не са просто майстори. Те са пазители. Те са живата душа на България.

Ако някой може да помогне с участие, с възможност, с подкрепа — свържете се на 0884712615. Защото занаятчиите на България го заслужават.

Последвайте ни в Telegram, Viber и Facebook.