Кандидатът за президент сложи на масата онова, което останалите предпочитат да заменят с обещания – изборите, Конституционния съд, Брюксел, животните, сметищата, Черноморието, медиите, „Исторически парк“ и Шипка. И поиска едно: на 25 октомври българинът да гласува по съвест, а не според социологията.

Ивелин Михайлов направи нещо доста рисковано за човек, който иска да стане президент – отказа да поиска хората да му вярват накредит.

Вместо това извади на масата свършеното и предложи на зрителя да го провери. Не биографията си, не намеренията си, не поредния каталог от обещания за пет години напред, а следите, които „Величие“ твърди, че е оставило след себе си за краткото време в парламента и извън него. В едно 19-минутно интервю кандидатът за президент всъщност постави доста по-неприятен въпрос от обичайното „защо се кандидатирате“: ако политиците бъдат мерени не по това, което обещават преди избори, а по онова, което могат да сложат на масата след тях, колко от днешните кандидати изобщо ще останат в разговора?

Михайлов започна от президентството, но не от креслото. Започна от властта. Според него България е стигнала до състояние, в което изпълнителната власт практически остава без реален институционален противовес, а гражданинът обикаля полиция, министерства и администрации, пише сигнали и накрая установява, че няма към кого повече да се обърне. Именно там той поставя президентската институция – като последна възможност за контрол, защото легитимността ѝ идва пряко от гражданите и тя стои извън изпълнителната власт. Това е и заявената причина за кандидатурата му.

След което разговорът рязко напуска бъдещето.

„Не на база бъдещи обещания“, казва Михайлов, а на база свършена работа. Показва вестника на партията, говори за първи тираж от 300 000 броя и още 300 000, които предстои да бъдат раздадени, и обяснява защо според него „Величие“ има какво да напише вътре.

И започва отчетът.

Първо са изборите от октомври 2024 г. Михайлов говори за „дисекция на изборния процес“, за 1300 страници събран материал, за действия пред Народното събрание и Конституционния съд и за пътуване до Брюксел, където твърденията са представени пред Европейската комисия. За него резултатът не е абстрактен – „Величие“ впоследствие влиза в Народното събрание след решението по изборния спор и той представя именно това като доказателство, че една малка политическа сила може да се изправи срещу система, която изглежда непробиваема.

После идват животните. Разказът за животновъда, лабораторните проби в Гърция, пътуването до Монпелие, документите, храната за животните под блокада и действията на място не е вкаран случайно. Михайлов го използва, за да очертае разликата, която иска избирателят да види между протестното говорене и физическото присъствие там, където държавата е оставила човек срещу собствената си машина. Той твърди и че действията на партията са помогнали за спасяването на десетки хиляди животни.

После идват сметищата. Над 6000, според изложеното от него, 1200 премахнати, вот на недоверие и превръщане на екологичния проблем от местна снимка на боклук в политически въпрос за отговорността на държавата. След тях – Черноморието и пречиствателните станции. Там Михайлов поставя един от най-острите парадокси в целия разговор: от една страна твърдението за установени неработещи съоръжения и замърсяване, от друга – европейските оценки за чистотата на българските плажове.

Тогава идва изречението, което всъщност обяснява защо той разказва всичко това: „Ефектът е – хората не знаят.“

И тук разговорът преминава към медиите.

Михайлов благодари за възможността да изложи тезите си и веднага противопоставя това на участието си предния ден в bTV, където, според неговия разказ, отново е бил поставен въпросът за „Исторически парк“ и определението „Понци“. Той атакува не правото на журналиста да задава въпроси, а според него предварително избрания извод, към който въпросите трябва да заведат зрителя. Именно там се появява и Шипка – не като център на интервюто, а като саркастичен контрааргумент. Ако държавата оценява ремонта на паметника на 15 милиона лева, пита по същество Михайлов, как по същия ценови аршин трябва да бъде оценено построеното в „Исторически парк“? Оттам идва провокативната му сметка за над 5 милиарда евро.

Той не спира там. В разговора се появява инициативата на акционери за събиране на 300 000 подписа и искане Народното събрание отново да създаде комисия, в която фактите около „Исторически парк“ да бъдат извадени публично – документи, доклади, хора и отговорности. Това е съществен момент, защото Михайлов не иска темата да бъде закрита. Напротив – според заявеното от него иска тя отново да бъде отворена, но пред публика.

И чак след всичко това идват изборите.

Там Михайлов атакува може би най-стария номер в българската политика – страха от изгубения глас. Не казва на хората, че непременно ще бъде на балотаж. Казва нещо по-просто: президентските избори имат два тура и затова на първия гражданинът може да си позволи лукса, който партийната аритметика непрекъснато му отнема – да гласува за човека, когото действително смята за достоен. Ако той не стигне до втория тур, тогава идва изборът между останалите. Но първият тур, настоява Михайлов, трябва да принадлежи на съвестта, а не на социологическата таблица.

Точно затова 19-те минути не са интервю за „Исторически парк“, нито за Шипка, нито дори само за кандидатурата на Ивелин Михайлов. Те са опит да бъде сменен въпросът на президентската кампания.

Не „какво ми обещаваш?“, а „какво си направил?“

И ако това стане мерилото, тогава всеки кандидат трябва да отвори собствената си папка. Да покаже къде е бил, когато гражданинът е останал сам срещу институцията; какво е подписал; какво е спрял; какво е разкрил; какво е довел докрай и колко от големите му думи са оставили след себе си не телевизионен запис, а резултат.

В края Михайлов вече си позволява голямото обещание – говори за „нов златен век“, за образование, здравеопазване, пенсионери, млади хора и българи в чужбина, които да имат причина да се върнат. Това е най-лесната част за осмиване във всяка предизборна кампания. Но той предварително е поставил капана и за собствените си думи: ако иска да бъде мерен по свършеното, този критерий няма да изчезне в деня след изборите.

На 25 октомври Ивелин Михайлов и проф. Юлиана Матеева искат бюлетина №19. Това е партийният призив и той е произнесен съвсем ясно в края на разговора. Но политически по-интересният призив идва малко по-рано: проверете. Не вярвайте на кандидата, защото говори добре. Не го отхвърляйте, защото някой друг говори лошо за него. Проверете какво е направил и после решете.

Ако българската президентска кампания действително приеме това правило, тя изведнъж ще стане много по-неудобна за всички участници. Защото обещания има за всеки вкус, социология може да произведе фаворити, а телевизионният образ може да бъде полиран или съсипан. Свършената работа има един много неприятен недостатък – или можеш да я покажеш, или не можеш.

Цялото предаване изгледайте ТУК!