Когато една среща без протокол предизвика буря от коментари, това рядко се дължи на самия разговор. Обикновено става дума за нещо по-дълбоко – за нуждата да изглеждаш значим, когато значението ти отдавна е изтекло през фугите на политиката. Такъв беше случаят и с визитата на Бойко Борисов при Доналд Тръмп-младши – една среща, която официално не е съществувала, но се превърна в политически капитал, оценен на десетки медийни часове и стотици хиляди гледания в интернет.

В икономически план последствията от подобна демонстрация могат да бъдат по-опасни от самата среща. България е малка държава, но голяма по брой на желаещите да я представят пред света. Когато лидер на партия с претенция за държавност се появи на снимка до наследник на американски милиардер, това се превръща в рекламна кампания – не за страната, а за самия политик. Тази кампания продава илюзията, че връзките му са международни, влиянието – глобално, а контактите – безценни. Но зад фасадата няма институция, няма мандат, няма отчетност. Само частно пътуване и една история, разказана на родна почва с патос и фрази като „аз винаги съм защитавал интереса на България“.

Истинският интерес на България в подобна среща би бил да получи инвестиции, политическа подкрепа, енергийни споразумения или поне дипломатически тон. Нищо от това не се случи. Не бе подписан документ, не бе издадено съвместно изявление, не бе проведена пресконференция. Имаше само едно видео, в което Борисов с характерната си смесица от фамилиарност и величие обяснява, че „всичко е било по приятелска линия“. В превод от политически на човешки език това означава: „Нищо не съм постигнал, но изглеждам така, сякаш съм постигнал всичко“.

Така нареченото приятелство между Борисов и кръговете около Тръмп обаче има своята логика. Тръмпизмът, със своята смесица от бизнес, национализъм и недоверие към институциите, е идеална среда за човек като Борисов – човек, който вижда държавата като лична фирма, а народа като публика на строителна площадка. В този контекст срещата с Доналд Тръмп-младши не е случайна. Тя е демонстрация на принадлежност към глобалния клуб на „силните мъже“, които не се нуждаят от процедури, парламенти или пресслужби, за да правят политика.

В икономически аспект това приятелство може да изглежда безобидно, но е симптом на нещо по-дълбоко – лобистката дипломация. България има болезнен опит с нея: от строежа на „Балкански поток“, през концесиите за злато и енергетика, до политическите „меценати“, които винаги се появяват, когато в държавата се сменя властта. Борисов, дори извън властта, се опитва да остане полезен на онези, които биха искали достъп до българските енергийни и инфраструктурни канали. Срещата с Тръмп-младши, независимо от съдържанието ѝ, беше сигнал: „Аз все още съм човекът, който може да уреди нещата“.

От гледна точка на Вашингтон това не е нищо повече от анекдот. Америка не си играе с политици, които вече не контролират институции. Но в българския контекст една снимка с американец винаги струва повече от десет законопроекта. В страната, където пиарът често замества политиката, Борисов знае, че една усмивка с Тръмп-младши ще се запомни по-дълго от всичките му оправдания пред прокуратурата.

Тази среща обаче не остана без последици. В Брюксел няколко евродепутати поставиха въпроса защо бивш министър-председател на държава членка е участвал в разговори с представители на американски бизнес интереси, без дипломатическа легитимация. Европейската народна партия, с която ГЕРБ формално е свързана, не коментира случая, но източници в Европейския парламент споделиха пред Politico Europe, че подобни действия „не помагат за образа на партия, която се стреми да възстанови доверието си“.

В същото време в България се появиха слухове, че хора от обкръжението на Борисов са използвали срещата, за да убеждават потенциални донори, че ГЕРБ отново има „канали“ към американските консервативни среди. Така политическата символика се превърна в инструмент за вътрешнопартиен маркетинг. Няма по-сигурен знак, че един политик се е превърнал в марка, отколкото когато използва външнополитическите контакти като рекламна кампания за лична употреба.

Междувременно в социалните мрежи се роди и друг наратив – че Борисов, с поведението си, е унизил не Тръмп, а България. Защото, когато една среща се случва тайно, а после се обяснява шумно, това изглежда не като дипломация, а като контрабанда на достойнство. В свят, в който държавните глави подписват договори, а не обменят закачки, България отново бе представена като територия, където личното и публичното се смесват до неразличимост.

От икономическа гледна точка последствията може да изглеждат минимални, но репутационният ефект е дълготраен. Всяка държава се гради не само върху своите институции, но и върху представата, която създава за себе си. Когато нейни лидери се появяват в неясни роли пред чужди бизнесмени, тази представа се разрушава бавно, но сигурно. Инвеститорите не се плашат от рискове, а от непредсказуемост. А нищо не е по-непредсказуемо от политик, който днес е приятел на всички, а утре – враг на всеки.

В този смисъл срещата между Борисов и Тръмп-младши беше не толкова дипломатическа грешка, колкото морална диагноза. Тя показа как българската политическа класа разбира властта – не като служене, а като притежание. Борисов не се нуждае от институции, защото той е институцията. Трябва му само сцена. А когато Съединените щати се превърнат в такава сцена, значи не просто играеш роля, а вярваш, че можеш да напишеш сценария.

Но Америка не е публиката на Балканите. Там лъжата струва скъпо, а сенките не гласуват. В света на Тръмп-младши политическите приятелства са инвестиции, които се изплащат във влияние, не в признателност. Българският бивш премиер, колкото и да се старае, остава периферен играч в глобална игра, в която няма покана за повторно участие.

И все пак, докато българските медии спорят дали срещата е била унизителна или историческа, истинският въпрос остава нерешен – колко още пъти ще позволим личните амбиции на един човек да се представят като национален интерес. Всяка подобна история подкопава устоите на държавността, защото внушава, че властта е нещо, което можеш да носиш със себе си като сувенир.

Марк Твен би се усмихнал тъжно и би казал, че „в политиката няма приятели – има само съучастници“. А в този случай съучастникът може дори да не знае, че е такъв. Доналд Тръмп-младши вероятно вече е забравил името на българина, който дойде да му говори за Балканите. Но България няма да забрави колко евтино един човек опита да купи уважението на най-великата нация, без да си даде сметка, че уважението не се купува, а се заслужава.

Така една среща, която започна като приятелска визита, се превърна в символ на това колко далеч може да стигне един политик, когато няма страх от срам. И може би в това се крие най-големият урок – че в политиката на малките държави унижението често се маскира като дипломатическа победа. Борисов си тръгна от Америка без договор, без стенограма, без съюзник. Но си донесе нещо по-ценно – още един мит за собствената си незаменимост. А митовете, както знаем, живеят по-дълго от истината.

Последвайте ни в Telegram, Viber или Facebook.