Киро Брейка превърна 48 минути живо предаване в обвинение срещу една особена българска справедливост: единият стига до Испания и държавата го намира, другият според него години наред е пред очите ѝ – и все нещо не достига.

Киро Брейка започна празнично: „Честит празник на Съединението“, след което веднага уточни, че лайфът му всъщност ще бъде за разединението. И за следващите близо 48 минути направи нещо много по-просто от всичките гръмки декларации за ред и законност – сложи две истории една до друга.

От едната страна е Стоян Колев. Десет дни лайвове, бягство, гривна, Испания, Валенсия, полиция и накрая победното самочувствие на бившия вътрешен министър Иван Демерджиев. Брейка не остана особено впечатлен от победата: „В Испания бе. Той стигна до Испания.“ Трудно е да се напише по-кратка рецензия на цялата операция. Човекът се снима, движи се, стига до друга държава и когато накрая испанците го задържат, българската институционална машина излиза да получи аплодисментите.

Но същината на лайфа не е защо Стоян Колев е задържан. Същината е защо същата държава изглежда толкова различно, когато името е Симон Милков. И тук започва онази административна комедия, която човек трудно би измислил по-добре от самата действителност.

Брейка разказва как по собственото му дело институциите го викали да обяснява защо Милков му искал пари, а когато попитал защо не разпитат самия Милков, получил отговор: „Ние не можем да го намерим.“ След което идва репликата, която практически пише половината фейлетон сама: „А той тогава беше в парламента.“ Държава, която може да намери човек във Валенсия, но според този разказ изпитва затруднение да намери друг в Народното събрание, вече не се нуждае от сатирик. Тя сама си е написала номера.

После идва най-удобната българска дума за професионална индулгенция – „колега“. В интервюто на Стоян Колев при Мартин Карбовски разговорът стига до Симон Милков и Карбовски казва да не се нападат колеги. Брейка реагира остро: „Той не е журналист. Той е едно нещо и колега с вас, господин Карбовски.“ По-късно го казва още по-саркастично: „Колега ли ти е той? Ам колега им е, как да не?“

Точно тук личният конфликт отстъпва място на по-голямата теза. За Брейка разликата между вулгарния влогър и прилично облечената медийна фигура понякога е само в опаковката. Едните били „с костюмчетата, с шалчетата, с очилцата“, а Милков бил грубият вариант на същия инструмент. Не е нужно човек да приема всички твърдения в лайфа като доказани, за да разбере защо този образ работи: той описва усещането за медийна среда, в която журналистиката лесно се превръща от контрол над властта в удобна услуга към властта.

Това е най-същественият пласт от тези 48 минути. Не TikTok. Не Стоян Колев. Не дори Симон Милков сам по себе си. А усещането на Брейка, че съществува цяла система от удобни говорители, влогъри и псевдожурналисти, които могат да бъдат насочени срещу определен човек, след което сигналът, доносът и медийната атака започват да живеят собствен институционален живот. Той го казва без дипломатически език: „Те затова си ги отглеждат. Политиците и властимащите. Като каже: дръж – и той да ти съсипе живота. И на него нищо да не му се случи.“

Именно тук темата става по-голяма от личната вражда. Доносът има нещо, което една публикация във Facebook няма – входящ номер. После преписка. После проверка. После човекът, срещу когото е подаден, започва да доказва, че не е направил това, което някой е написал за него. Ако същевременно сигналоподателят се движи между журналистика, политика и институционални контакти без видима тежест върху собственото му поведение, тогава усещането за двойна мярка не се ражда в социалните мрежи. Ражда се от самите институции.

Брейка многократно твърди, че Милков го е обиждал, намесвал семейството му и отправял закани, а делата се влачат с години. На фона на това той повтаря една проста фраза: „За него няма нищо.“ И веднага след нея идва въпросът, който преследва целия лайв: „Щото им трябва?“ Това не е доказателство за чадър и не трябва да се представя като такова. Но като обществен въпрос е безпощадно точен: защо институциите създават впечатление, че при едни са демонстративно силни, а при други безкрайно търпеливи?

Брейка не защитава простащината в TikTok. Напротив – казва, че не я харесва и не я одобрява. Неговата теза е друга: простащината не може да бъде наказателноправна категория според това кой я извършва. Ако едното поведение се превръща в национално полицейско шоу, а другото години наред се разтваря в проверки, преписки, интервюта и думата „колега“, тогава обществото няма нужда от още обяснения. То вижда две мерки.

И точно затова думата „колега“ остава най-силният саркастичен рефрен в цялото участие. Защото ако един човек е „колега“, когато обижда, „гражданин“, когато подава сигнал, „общественик“, когато организира кауза, и просто труден за намиране, когато някой друг подаде сигнал срещу него, тогава въпросът вече не е кой е Симон Милков. Въпросът е кой решава кога той е журналист, кога е източник, кога е сигналоподател и кога институциите просто ще гледат в друга посока.

Киро Брейка оставя накрая много по-неудобен въпрос от всичките кадри с белезници и патрулки: кой всъщност определя кой е престъпникът – съдът, законът или удобството на момента? Ако отговорът е третото, „колегата“ наистина е най-малкият проблем.

Изгледайте цялото видео ТУК!

Присъединете се към нашата общност в Telegram ТУК!