Пореден ден на недоволство и протест. Един от многото в последно време. Но не просто от поредния шумен сбор на недоволни хора, а от един пулсиращ зов за достойнство – на работниците от градския транспорт. Те не крещяха лозунги, не искаха революция. Те искаха нещо много просто – това, което им се полага. Нормални условия. Достойна заплата. Сигурност за семействата си. Уважение за труда си. Подкрепа от институцията. Това не са „искания“ – това са елементарни човешки нужди. Но в България днес, за управляващите, те звучат като държавна измяна. И когато някой дръзне да ги изрече на глас, срещу него се изправя цялата машина на манипулацията с въпроси от сорта на:

„Защо стачкувате, като заплатите са ви високи?“ питат журналисти
Протестиращите ме увериха, че това е първият въпрос, с който посрещат хората на протеста. Не питат как преживяват, не питат какво ги е довело дотук. Те питат, с ехиден тон, защо мрънкат, като уж били добре. Това е внушението. Това е подмяната. А истината? Истината е, че тези хора не вземат по 3500-4600 лв. Истината е, че кметът или заместникът му, които разпространяват такива слухове, или лъжат, или живеят в друг свят. В онзи свят, в който управляващите винаги намират пари – за техните фирми, семейства, за техните любовници, за техните братовчеди, кумове, шуреи, приближени „наши хора“. Винаги има пари за обществени поръчки със завишени цени. Винаги има за консултанти, които консултират консултантите. Винаги има за бонуси по министерства, за нови джипове, за спа семинари на държавните служители. За всичко това  пари винаги има.

Но за хората, които движат икономиката на тази държава – пари никога няма. Няма за транспортните работници. Няма за медицинските сестри. Няма за хората с увреждания. Няма за библиотекарите. Няма за учителите. Няма за никого, който не е част от схемата. А когато някой от тях излезе на улицата – медиите се подреждат в колона зад политиците и започват да внушават, че става дума за алчност. За каприз. За глезотия.

Никой не показва страха в очите на тези хора, които ми казаха: „Боим се да говорим пред камера, защото може да си загубим работата. Никой няма да излъчи истината довечера в новините такава, каквато е. Ще се пусне поредният излъскан репортаж, скалъпен с трима души и едно изречение. Няма да се покаже реалната болка, за да няма емпатия в обществото, напротив. Това е опасното. Защото точно така се пречупва духът на обществото. С манипулация и тя е много проста и е пред очите ни.

Когато въпросът е провокация: как се подменя истината за протестите.
„Защо стачкувате, като вземете толкова много пари?“ — това е първият въпрос, с който
националните телевизии започват манипулацията. Въпрос, който звучи като обвинение, като внушение, като внезапно издадена присъда още преди микрофонът да бъде подаден. Един въпрос, който издава всичко — нагласата, поръчката, подмяната на реалността.

Хората, с които говорих днес на протеста, ме увериха в едно: всички медии започват по този
начин. Не питат какви са условията на труд, не питат какво ги е довело до улицата, не питат как живеят. Питат ги защо протестират, след като, според някой удобен източник, взимат по над 4000 лева месечно. Лъжа, повторена до втръсване, докато стане „вярна“ в ефира. Аз се срамувам. Защото медиите, които би трябвало да са гласът на обществото, се превръщат в инструмент за заглушаване на истината. Срам ме е, че новините тази вечер ще бъдат „скалъпени“, така че гражданите пред телевизора да не изпитат капчица съпричастност. Да не
се замислят. Да повярват, че протестите са прищявка на прости, необразовани хора. Да се
​​отдръпнат. Да мълчат.

Но протестиращите не са само транспортните работници. Те са лицето на едно по-дълбоко, по- болезнено и повсеместно недоволство. До тях са хората с увреждания. Библиотекарите. Медицинският персонал. Учителите. Всички, които се борят не за лукс, а за нормалност. За
човешко отношение. За живот. И докато държавата ги игнорира, медиите ги представят като неблагодарни, а обществото е подлъгвано да се отвърне от тях — бомбата тиктака. Защото когато няма истина, няма доверие. А когато няма доверие — няма общество. Само групи от самотни хора, които вярват на екрана вместо на ближния си.

Истината беше там, на улицата. Не в подбраните кадри. Не в удобните цитати. А в очите на
хората. И тя не може да бъде монтирана. Но има нещо, което нито властта, нито медиите могат да скрият дълго: Ако спре транспортът – спира икономиката. Ако спре икономиката – спира държавата. И тогава вече няма да е важно кой е взел над 4000 лв. и кой колко пари е скрил от обществени поръчки. Тогава ще броим загубите – не само финансови, а човешки.

Днес, както всеки път, просто и по човешки отразих истината. Никога не отивам на събитие с
предварително подготвени въпроси. Не искам говорители с връзки в общината. Говорих с
хората – обикновените, истинските – честно. Това, което видях, беше гняв, безпомощност
достойнство, надежда и страх, смесени в едно. Но още по-страшно беше усещането, че никой
там горе не слуша. Че държавата има време за всичко – освен за хората си. А истината? Тя върви бавно. Но рано или късно стига. И тогава вече няма как да я заглушат. Дори с най-силния микрофон.
И накрая ще кажа нещо лично. Аз нямам претенции да съм професионален журналист. Не съм
завършила журналистика. Но съм човек. Човек със сърце и душа. Човек, който вижда в очите
болката на хората, преживява я, чува думите им, усеща страховете им като свои. И именно затова – заради тази човешка съпричастност – вярвам, че съм на правилния път и ще продължа
да вървя по него. Вярвам, че истината не се учи в университет. Истината се усеща. Носиш я в себе си – не за пари, не за рейтинг, не за власт. Не бих се поддала на манипулации, на фалшиви обещания или пари, които целят да изкривят реалността. Истината е пред очите ни – и аз просто я предавам такава,каквото е, защото я усещам и виждам всеки Божи ден, стиснала ме за гърлото. Сърце и душа – с това правя всичко. Доброволец по дух. Безвъзмезден работник в красива, но страдаща София. Аз ще продължавам – с хората, за хората, сред хората. Тук между тях е мястото ми, каквото и да ми коства това. Защото вярвам, че истинската журналистика не е в дипломата, а в съвестта. А на последните, които са завършили журналистика, но са предали съвестта си – им съчувствам. Защото по-страшното от бедността е да предадеш себе си, принципите, идеалите и морала.

Репортаж от събитието ТУК:

Присъединете се към нашата общност в Телеграм:ТУК