9 май е дата, белязана с дълбоко противоречие, с история, която разединява и същевременно призовава към обединението. Това е ден на победата над нацизма, и Хитлерофашизма и същевременно Ден на Европа. Две различни траектории на паметта, две различни символики, които влизат в спора в сърцето на всяка нация, особено у нас – в България.

На 9 май 1945 г. Червената армия поставя край на една от най-мрачните глави в човешката история – Втората световна война. Победата над нацизма не е просто военен триумф, тя е възкресението на човешкия дух, завръщане към живота за милиони. Това е ден на страдание, героизъм и непоклатима отдаденост към Родината. Един ден, в който кръвта, пролята от съветски, украински, български войници, чертае границите на свободата в следвоенна Европа.

Пет години по-късно – на 9 май 1950 г. – френският външен министър Роберт Шуман предлага нещо революционно: обединение между френската и западногерманската въглищна и стоманена промишленост. Тази идея поставя основата на Европейската общност и впоследствие – на Европейския съюз. Денят на Европа се ражда от желанието за мир, сътрудничество и обединение 5 години след края на Втората световна  война.

Но, как празнуваме тези два дена днес?

Отново, разделени

Потърсих „Ден“ в интернет – първото, което излиза, беше Денят на победата. И реших да се върна към онова, което никога не бива да бъде забравено. Аз не се позовавам на  история тази такава, каквото е в момента. Аз се позовавам на спомените на дядо ми ми, на баба ми – на моята майка, която през сълзи ми е разказвала как е преживяла ужасите на войната. Била е 7 годишна, когато воината свършва. Къщата им в София е била бомбардирана.  И този ужас не пожелавам на никого, да преживее. Помня когато преди 2 години започна войната, в Украйна и чухме сирени, тя се вцепени и заплака, през сълзи молеше Бог никое дете да не е свидетел на това…. Помня как ми е разказвала с каква любов са посрещали съветската армия. С радост. С облекчение. Със сълзи. С любов. Аз вярвам на родителите си.  На техните разкази и спомени. Не ме интересува подбраната, пренаписана история, която се поднася днес. За мен истината е във всички лични спомени, които носят болка, но и благодарност. И точно заради тях реших да отдам специално време на този ден. Посветих го на отдадена и продуктивна  работа за медията ни Красива София. Която разбира се е доброволна и много значима.  Късно през нощта Гледах парада на Червения площад. Два часа с очи, пълни със сълзи, със сърце, което се свиваше от вълнение и болка. Там, в Москва, отново виждях достойнството. Видях любовта към Родината, чух ехото на историята, почувствах сплотеността на един народ, готов да умре за своята страна. Сърцето ми го усеща на всеки 9 маи. Аз се доверявам на сърцето си, винаги, то не лъже, не подменя, то просто чувства.

В този момент осъзнах колко далеч сме ние – българите – от тази картина. Нямаме армия. Нямаме вяра. Нямаме обща цел. Докато Русия демонстрира мощ, единство и традиция, ние се борим със себе си, разпилени в безпаметност. И в този миг си спомних нашия парад от преди няколко дни, по случай 6 май. Рехави, неугледни редици. Разнородни фигури – от 18 до 60 години. Различни обувки. Разпасана команда. Липсвашето духът. Липсвашето стройност. Увесени носове,липса на хъс. на отдаденост Гледах и ми стана тъжно. Защото на Червения площад виждах нещо съвсем различно – младите мъже с еднаква височина, еднакъв ръст, еднаква стъпка. Избрани. Изваяни. Ясно е, че не се показват всички войници, но това прави още по-ясна разликата – те имат от какво да избират. Ние, ако трябва да изберем трима с еднакъв ръст и възраст, едва ли ще можем. А когато излязоха машините, танковете, бойната техника – тогава сълзите ми вече се лееха. Смес от възхита, безсилие, отчаяние…за нас и някаква странна радост, че такова нещо изобщо съществува – една сплотена, мощна, дисциплинирана военна сила. Такава от която целият свят може да се поучи Това си говорихме с мъжа ми. И се питахме: какво се случи с нас, Българите?

Гледайки парада от червеният площад, спонтанно казах че искам да бъда там искам да се докосна до това величие и чувство на принадлежност, Мама си отиде преди няколко месеца, но останаха нейните разкази за войната. Но виждах и осъзнах и  нещо друго: малкото останали ветерани от войната. Покрити с ордени за храброст и отдаденост към родината. Стари, слаби, но всички така изправени достойни мъже, които са преживели ада и са го победили. Всяка година редиците им на парада оредяват. Тъжното е, че още малко тези хора ще бъдат с нас. И когато последният от тях си отиде, ще си отиде и живата нишка, която ни свързва с онова време. Ако не запазим това, което е било… ако не го предадем на децата си, ако не съхраним тази история, каквато е – ще изгубим всичко. Ще останем без памет. А без памет няма народ, няма корен, няма бъдеще.

Тази година имах  честта да отразя, за Красива София поклонението по повод 80-годишнината от победата над нацизма в София пред паметника  Костница на съветският воин. Церемонията беше тържествена, въздействаща, с усещане за дълбока връзка с историята, и руските песни за войната, които те хващат за гърлото. и не те пускат докато гледаш стотиците портрети на храбро загинали Герои, и сведените глави на родднини и техни близки, запазили споменът за техният героизъм.За миг се почувствах сякаш съм част от този 9 май, който всяка година се провежда с такава отдаденост на Червения площад. Имаше достойнство. Имаше памет.  имаше емпатия… Имаше смисъл.

А в същият този ден, в центъра на София, Европа отбелязваше своя празник. Шарени балончета, шатри, странни забавления, Лунар. Без послание. Без трепет. Без историческа памет. Без уважение към корените. Това беше Денят на Европа – превърнат в повърхностен уличен празник, без тържественост, без чест без  достойнство

Аз уважавам и двата празника. Обичам  Русия, обичам и Америка, Обичам идеята за обединена Европа. Но не я виждам никъде, в нищо. Не вярвам, че Денят на победата струва това – ако не и по-голяма – почит. Защото без нея нямаше да има Ден на Европа. Без победата над фашизма, нямаше да има свобода, демокрация и мир.

Нека не забравяме. Нека помним парадите не само като демонстрация на сила, а като зов за чест, достойнство, саможертва. Нека Европа, ако ще празнува себе си, първо да се поклони пред тези, които я спасиха.

Защото ние, българите, сме сърцето на този континент. И без нас, Европа не е цяла. Но за да бъдем нейно сърце, трябва първо да си спомним кои сме. И какво означава да обичаш Родината си – безусловно.

Пепортаж от събитието ТУК и в галерията

Присъединете се към нашата общност в Телеграм ТУК