Влязох в библиотеката с намерението да направя репортаж. Седмица на отворените врати, Ден на библиотекаря, пълни рафтове със знание, красиви зали — една институция, внушителна и богата, но често невидима за мнозина. Не знаех кого ще срещна, нито дали някой ще ми обърне внимание. Но още с прекрачването на прага, срещнах Жеко — портиерът. Усмихнат, спокоен, като изваян от друго време.

Казах му:
– Здравейте, аз съм от "Красива София", искам да направя репортаж за библиотеката, за днешния ден, за хората в нея.

Погледна ме внимателно, с леко учудване, но и с тиха, благородна топлина — онази, която не се играе. Тя просто е част от същността му.

Жеко е на 85 години. Но никога не бихте му ги дали. Изправен, спретнат, с тих глас и още по-тиха душа. Излъчва доброта, възпитание и мъдрост. Човек, който се извинява, че не може веднага да помогне, защото го викат от няколко страни. Но помага — на всеки, без ропот, без назидание. Просто е там — с открито сърце.

Не само ми обърна внимание — той ме разведе. Разказа ми за етажите, обновените зали, издаването на читателски карти, местата за деца и студенти. Всяка дума му носеше уважение към мястото. Макар и с титлата „портиер“, той е много повече. Повече от длъжност — човек с мисия, със съпричастност, с принадлежност.

Когато го попитах дали би ми дал интервю, той се смути и каза нещо, което ме докосна дълбоко:

– Ако не се притеснявате, че имам говорен дефект... аз съм съгласен.

Тези думи казаха повече за него от всеки официален ред в автобиография. Един човек с огромна душа, но леко срамежлив пред микрофона. Заекваше от напрежение, но когато разговорът се отпусна — дефектът изчезна. Остана само истината. И една топлина, като от семейна снимка, спомен за баща, дом и уют.

Разказа ми за историята на библиотеката, за хората ѝ. Но най-силно останаха думите му, изречени с усмивка, но и с тъга:

– Някога, някъде съм бил някой. Сега съм никой. Сега съм... портиера.

Той знае. Разбира мястото си. И го приема с достойнство.
– Когато дойдат разни хора тук — казва ми той, — дори не ме забелязват.

За тях той е просто част от обслужващия персонал. Но в това "байче" живее благородство, което често остава неоценено.

И все пак, Жеко не се огорчава. Приема съдбата си с тиха вяра и непринудена доброта. Води не само към залите, а към един по-дълбок път — на светлина, човечност и памет. Показва не с риторика, а с присъствие. Със смирено достойнство.

Говорихме и за болките. За липсата на средства, за неглижирането на знанието от институциите, за тихия протест на библиотекарите, които всеки ден се борят срещу забравата.

– Не може знанието да остане последно – каза Жеко.
– Не може това, което трябва да предадем на бъдещето, да се руши в тишина.

В едно общество, което често заглушава точно тези гласове, Жеко е напомняне. За стойността на добротата. За силата на присъствието. За смисъла на труда — дори когато е невидим.

Преди да си тръгна, си разменихме телефони. Той, с тремор на ръцете, записа номера си на малко листче — като в доброто старо време. Прибрах го прилежно. Защото този момент беше не просто среща — беше благословия.

Отидох в библиотеката, за да отразя събитие. Но получих много повече. Среща с човек от светлина. Жеко ми показа, че доброто не винаги е шумно, но винаги е живо. И е навсякъде — в портиера, в чистачката, в бездомника с кучето. Не с титли, а с човечност. Не с власт, а с присъствие.

Обещах му, че ще се върна. Не защото трябва. А защото съм благодарна.
Ще му подаря тази статия. За да я прочетат и децата му. Внуците му. За да се гордеят с човека, който не се е предал. Който е останал. И е светил.

Цялото интервю може да видите на https://www.youtube.com/watch?v=J75L6ULvsXo

Последвайте ни в Telegram, Viber и Facebook.