Спомените от детството носят топлина, светлина и чистота, които често губим в забързаното ежедневие. Това стихотворение призовава към пробуждане – време е да си върнем вярата, духа и любовта, които ни правят истински. За да са имали смисъл мечтите на предците ни. Само чрез съхранение на българските ценности, родолюбие и единство можем да градим достойно бъдеще. Нека не забравяме кои сме и какво е истински ценно в живота!

Спомен

Спомнете си, когато бяхме деца,
как ухаеше на мама гръдта.
Колко светла беше утринта
и колко красив беше света!

Колко синьо беше небето
и колко любов бликаше от сърцето.
Как мечтата полетя
в стремежа си към красота!

Къде отлетя всичко това?
И защо радостта в очите замря?
С какво ще я заместим, а?
По-щастливи ли сме сега?
 
Забравихме ли нашата земя?
Защо заровихме мечтата в угърта?
Левски за това ли умря?
Гласът му ще заменим ли с тишина?

Дано феникса възкръсне от пепелта,
иначе как ще оставим следа…
и нещо хубаво на света.
Време е настало. Точно тук и точно сега.

Върнете спомена за Рода
и насладата от песента.
Запяла мама до пещта,
докато печеше хляба заранта.

Нека изгрее и нашата зора,
българската, единствена на света –
с кръвта, пролята от Рода,
дал си живота за нашата Свобода.

Отворете сърцата си отново за Любовта,
друго не съществува в света, само тя!
Чака ви. Подайте ѝ ръка –
тя е там за вас и вашите деца. Нека оставим следа във Вечността!

Присъединете се към нашата общност в Telegram ТУК!