Когато един политик каже, че се е срещнал „по приятелска линия“, това звучи невинно – докато не се окаже, че приятелят е свързан с американска политическа династия, а разговорът – с енергийни и санкционни теми. От този момент нататък думата „приятелство“ вече не значи нищо лично. Тя се превръща в параван, зад който може да се скрие всичко: влияние, посредничество, търговия с достъп.

Бойко Борисов се среща с Доналд Тръмп-младши, син на човек, който все още доминира половината американски електорат и командва едни от най-влиятелните бизнес и медийни кръгове в света. Борисов не е част от правителството, не представлява държавата, но продължава да се държи така, сякаш дипломатическият му паспорт е валиден по рождение. Той не е част от официална делегация, не е поканен от институция, а от „приятел“. Но след срещата говори за „Балкански поток“, за санкции, за българо-американски отношения.

И така, в един миг личната визита започва да прилича на нерегистриран лобистки контакт.

В американското право има един много ясен инструмент за подобни случаи – Законът за регистрация на чуждестранни агенти (Foreign Agents Registration Act, FARA). Той изисква всяко лице, което представлява или се опитва да влияе от името на чуждо правителство, политическа партия или организация, да се регистрира в Министерството на правосъдието на САЩ. Нарушението не е просто формалност – то е престъпление, което може да доведе до глоби и затвор.

Борисов не е американски гражданин, така че FARA не се прилага пряко към него. Но ако Тръмп-младши е участвал в разговор, който има елементи на посредничество, например обещания за бъдещи енергийни сделки или намеци за съдействие по закона „Магнитски“, това вече влиза в полето на потенциален нерегистриран чуждестранен контакт. А за американските власти дори едно подобно действие – съзнателно или не – е достатъчно за разследване.

В България, разбира се, няма подобен закон. Тук лобизмът е като бурята — всички знаят, че я има, но никой не иска да сложи име на гръмотевиците. Закон за лобизма се обсъжда от петнайсет години и все остава „в подготовка“. И докато в САЩ регистрирането на чуждо влияние е изискване за прозрачност, у нас то се нарича „дипломатическа инициатива“.

Но въпросът тук не е юридически, а морален. Защото ако български политик, дори извън властта, се опитва да влияе върху американски официални или бизнес среди в посока, която може да засегне санкционирани лица, това вече не е частен разговор. Това е легитимиране на престъпни интереси чрез личен достъп.

Законът „Магнитски“ (Global Magnitsky Human Rights Accountability Act) е създаден, за да санкционира лица, участвали в корупция и нарушаване на човешки права. България има не един, а десетки граждани под ударите на този закон – олигарси, бивши министри, депутати. Сред тях е и Делян Пеевски, дългогодишен съюзник и противник на Борисов по избор. Именно името на Пеевски се споменава в контекста на статията на Wall Street Journal като пример за „български санкционен интерес“.

Борисов твърди, че не е обсъждал нито Пеевски, нито „Лукойл“, нито санкции. Само че отричането звучи толкова напевно, че човек може да го вземе за признание в музикален минор. Ако темата изобщо не беше повдигана, защо тогава да се споменава в защита? Ако разговорът е бил наистина частен, защо се говори за „Балкански поток“ – инфраструктура, чиято стойност е над три милиарда евро и чието финансиране продължава да бъде под международно наблюдение?

Тук стигаме до същината на въпроса: може ли човек, който дълги години е бил на върха на властта, да води „частни“ разговори по теми, които засягат националната сигурност и международните санкционни режими? Отговорът е прост: не може. Или поне не без да се превърне в ходещ конфликт на интереси.

Американската правна доктрина познава и друг термин – influence peddling, търговия с влияние. Не е нужно да има пари или договор. Достатъчно е някой да предлага или намеква за достъп до власт, ресурси или решения в замяна на политическа или имиджова подкрепа. Ако Борисов е говорил за български енергийни проекти, макар и само в контекста на „приятелски разговор“, това вече представлява форма на влияние – неформално, но реално.

Тук е и трагикомедията на българската политика: у нас лобизмът не се прикрива, а му се създава ореол. Когато американски сенатор вечеря с лобист, това е скандал. Когато български политик вечеря с милиардер, това е гордост. Моралната география на обществото се е изместила – от отговорност към възхищение от нарушителите. Когато син на държавен глава легитимира лобист за санкциониран по закона Магнатски става съучастник, не събеседник.

Правната страна е само половината от проблема. Другата половина е етичната. Защото когато човек с минало, белязано от корупционни скандали, се опитва да представи себе си като посредник между България и САЩ, той не просто злоупотребява с доверието на народа – той го употребява като визитка. Това е най-тежката форма на морално предателство: да използваш националния интерес като личен пропуск до чуждестранни кръгове на влияние.

В един по-цивилизован свят подобна среща би предизвикала парламентарна комисия. В България предизвика телевизионно шоу. Нито една институция не поиска обяснение. Нито прокуратурата, нито Министерството на външните работи, нито ДАНС. За тях „частен разговор“ е достатъчно оправдание. А когато държавата приеме това мълчание, тя всъщност признава, че лобизмът е новата ѝ външна политика.

И все пак, има и по-дълбоко следствие. В международен план подобни действия подкопават усилията на САЩ и ЕС да налагат санкции срещу корупционни мрежи в Източна Европа. Когато фигури като Борисов се появяват в близост до представители на американския консервативен елит, те не само размиват границите на морала – те изпращат сигнал, че санкциите могат да се заобиколят чрез лични контакти. Това подкопава не просто законите, а самата идея за върховенство на правото.

Ако се вярва на Твен, „лъжата може да обиколи света, докато истината си връзва обувките“. В случая с Борисов и Тръмп-младши обувките още стоят на пода. Лъжата вече лети бизнес класа. И докато обществото се забавлява с видеа и шеги, държавата губи лице.

Случаят не е уникален, но е показателен. Той показва как българската политика може да се превърне в занаят по легитимиране на минали грехове чрез бъдещи контакти. В свят, в който всяко изречение се записва, Борисов избра да говори неофициално. Може би, защото само там, в сянката на „приятелските разговори“, думите му още имат стойност.

А за Тръмп-младши тази среща вероятно е просто бележка в дневника на един ловец, който е чул интересна история от далечна страна. За България обаче тя остава огледало. В него се вижда не само лицето на един човек, а цял народ, който свикна да живее с убеждението, че унижението може да се обясни с дипломатически усмивки.

Последвайте ни в Telegram, Viber или Facebook.