Беше ден на избори – ден, в който народът би трябвало да говори със свободния си глас. Ден, в който демокрацията би трябвало да се прояви в най-чистата си форма – чрез избор, чрез воля, чрез истина.

Но това, което видях в Пазарджик, в квартал „Изток“, не беше избор. Това беше страх. Това беше насилие. Това беше мръсна подмяна на човешкото достойнство.

Бях там като репортер – да видя, да чуя, да покажа истината. Да разбера – купуват ли се, продават ли се гласове. Да документирам онова, което обществото трябва да знае. Но попаднах точно в сърцето на беззаконието.

Видях как нападат мой колега от друга медия. Видях как го блъскат, как му вземат телефона, как му държат ръцете, докато друг трие всичко, което е снимал. Видях как страхът се превръща в оръжие, а беззаконието – в норма.

След това дойдоха и при мен. Удари в гърба, в кръста. Дърпане. Опити да ми вземат телефона – два пъти го хвърлиха на земята. Успях да го опазя. Но усещането за безсилие – това няма как да опазиш.

Бяхме нападнати от хора, подстрекавани от други – „тартори“, които през целия ден разпределяха задачите, парите, гласовете. Хора, които управляваха страха и бедността като инструмент за власт.

Свидетелка – млада репортерка – също беше заснела част от случилото се. Нейният телефон също беше отнет. Всичко – изтрито. Изчистено. Все едно нищо не се е случило.

Но ние помним. И ще помним.

Докато това меле и омерзение се разиграваше пред очите ни, представител на политическа партия – наблюдател в секцията – направи нещо, което малцина биха направили.

Тя подаде три сигнала до 112.

Три пъти!

След всичко жената дойде при мен и каза:
„Докато ви нападаха, аз подадох сигнал. После, когато ви дърпаха и крещяха – пак подадох. И още веднъж, когато видях, че никой не идва. Три пъти звънях на 112.“

И знаете ли какво се случи?
Нищо.

Полицията дойде след 20 минути.

Двадесет минути – в квартал, пълен с малцинства и униформени, които стояха отстрани и просто гледаха.

Когато ги попитах: „Чакате да убият човек и тогава ли ще се намесите?“ – един млад, добре изглеждащ полицай ме погледна и хладнокръвно отговори:
„Това не е нашият район.“

Без капка човечност. Без състрадание.

И тогава разбрах нещо страшно – преди да бъдем полицаи, лекари, журналисти или каквито и да е професионалисти, преди всичко трябва да бъдем хора.
А тези момчета и мъже в униформи бяха забравили какво е това.

Продали бяха съвестта си.
За пари, за власт, за покровителството на онези, които раздават задачите и купуват изборите.

Полицията? Стоеше. Гледаше. Безучастно.

Когато поискаха обяснение – прибраха нас. Репортерите. Нападнатите. Пострадалите.

А нападателите? Те останаха навън. Свободни. Приятели на униформените. Видяхме ги да се прегръщат, да се поздравяват. Да се смеят.

В районното – брутално отношение. Груби думи. Унижение. Дори към народен представител, който дойде да попита какво се случва, тонът беше арогантен, без капка уважение. Машинен, бездушен, обиден.

Подадохме сигнал. Дадохме номера на колата, с която избяга основният организатор на побоя. Казахме им: „Хванете го, ще го намерите за пет минути.“
И наистина го доведоха – след пет минути.

Но как го доведоха? Приятелски. С усмивка.

От човек, уволнен от полицията във Велинград за корупция, сега отново назначен – в Пазарджик.

Да, това е България.

През целия ден офисът на ДПС, намиращ се буквално зад полицията, кипеше от живот.
Тълпи от хора влизаха и излизаха. Коли спираха, тръгваха, връщаха се. Едни и същи номера, едни и същи лица.

Купуването и продаването на гласове – на метри от институцията, която трябва да пази реда.

И никой не вижда. Никой не чува. Никой не иска да говори.

Докога ще търпим това безобразие?
Докога престъпниците ще вървят ръка за ръка с властимащите, а обикновеният човек ще бъде мачкан и унижаван?
Докога малцинства, превърнати в инструмент за политическа търговия, ще решават бъдещето на всички ни?
Докога ще гледаме безучастно – с чаша ракия и салата – и ще си казваме: „От нас нищо не зависи.“

Истината е, че зависи.
Зависи от всеки един от нас, който не иска повече да бъде бит, унижаван, заплашван.
Зависи от всеки, който вярва, че журналистът не трябва да бъде мишена, а глас.
Гласът на онези, които никой друг не чува.

Днес в Пазарджик видях с очите си как умира свободата на словото.
Но и как в същия миг се ражда гневът, който ще я върне.

Последвайте ни в Telegram, Viber или Facebook.