Конституцията, тази срамежлива госпожица с български паспорт, винаги е настоявала на простички правила: изборът на министър-председател и Министерски съвет става с „повече от половината от състава“ на Народното събрание. Едно изречение, ясно като слънце. Но нашата политическа кухня е толкова изобретателна, че успя да измисли рецепта, при която и осем гнили ябълки могат да се броят за свежи, стига още да не са изхвърлени от пазара.

Конституционният съд вече е казал: когато касира избора на народни представители, тези хора се оказват не просто „временно легитимни“, а от ден първи без мандат. Разбира се, правната теория обича да си слага кадифени ръкавици и да обяснява, че актът действа занапред, за да не се срине държавата като къща от карти. Така се ражда красивата приказка: до решението на КС депутатите са били истински, с печат и подпис, а после изведнъж магията се разваля. Нещо като Пепеляшка, но с парламентарна заплата.

И тук идва големият въпрос: ако осем гласа на хора без реален мандат решават съдбата на кабинет, то какво изобщо е „повече от половината“? Половината на истинския парламент или половината на илюзорния? Това е празнотата в конституционната парадигма, дупка в закона, в която удобно се подхлъзват онези, които имат интерес от „гъвкаво тълкуване“.

Правната сигурност, казват някои професори, изисквала да не рушим миналото. Но върховенството на Конституцията изисква друго – че акт, гласуван от нелегитимни хора, е като чек без покритие. Може да изглежда на пръв поглед истински, но на втората страница вече смърди на измама.

Правната доктрина в България обича да се разхожда с чадър – винаги готова да се предпази от проливен дъжд от въпроси. И когато стане дума за решенията на Конституционния съд, чадърът се отваря широко: „Едно е да касираш избор, друго е да обявиш акт за противоконституционен“. Така се ражда удобната мантра: народният представител е бил легитимен до вчера, а от днес вече не е; кабинетът, гласуван с негово участие, си остава законен плод на времето си.

Но ето, че проф. Даниел Вълчев не е от хората, които се примиряват с чадъри. Той настоява, че решенията на Конституционния съд имат сила, която прелива отвъд самото касиране – те не са просто календарна отметка „валиден до“. Силата на пресъдено нещо не познава делението на „вчера“ и „утре“. Ако осем души са били избрани незаконно, те никога не са били истински народни представители, колкото и да са се кичили с депутатската карта.

И тук стигаме до кворума – онзи магически термин, който според Конституцията определя дали изобщо има парламент, или просто стая с много столове. Ако от гласуването извадим фантомите, какво остава? Кворум ли е, или липсата на кворум? Това е точката, където общоприетата доктрина и конституционалистите в съда започват да се гледат накриво. Едните повтарят: „нека не рушим стабилността, касирането действа занапред“. Другите отвръщат: „но стабилността, изкована върху фантоми, е стабилност на пясъци“.

И така, въпросът се изостря: Конституцията казва „повече от половината от състава“. Но кой състав – реалният или фиктивният? В правния коментар на Вълчев тази празнина не е просто технически дефект, а пробойна в корпуса на парламентарната държава. Ако гласовете на касираните все пак се броят, значи приемаме, че Конституцията може да бъде тълкувана от само себе си като един вид компромисен роман – „тук малко истина, там малко фикция“. Ако обаче се брои само реалният състав, тогава кворумът се стопява като захар в чай и кабинетът потъва заедно с него.

Така противопоставянето е ясно: или приемаме „удобната“ теза, че касирането важи занапред и всичко преди него остава непокътнато, или се осмеляваме да прочетем Конституцията така, както би я прочел един съдия с достойнство – не като разказвач на приказки, а като пазител на ясните числа: половината е половина, а фантомът не е депутат, колкото и да е натиснал копчето в залата.

Именно тук Конституционният съд трябва да излезе от ролята на библиотекар, който тихо подрежда книги, и да влезе в ролята на хирург, който реже, за да спаси. Да каже ясно: когато става дума за ненормативни актове като избор на кабинет, противоконституционността действа назад – ex tunc, както обичат да си пишат в мотивите, защото резултатът е еднократен и вече се е случил. Няма как да спреш реката по средата на течението.

Разбира се, възражението е лесно: „Ама ако всичко е недействително, ще настане хаос!“. Чудесен аргумент, който се използва откакто свят светува – всеки път, когато някой иска да узакони беззаконието. Истината е, че Конституцията е направена именно за хаоса – тя е последният бастион, който казва: „Тук свършват игричките“. Ако парламентът е сглобил кабинет с помощта на осем фантомни гласа, този кабинет е като къща, построена върху блато – ще потъне, въпросът е само кога.

И така, пред Конституционния съд стои задачата не просто да реши един спор, а да изясни празнотата в самата конституционна архитектура: дали върховенството на основния закон означава да търпим „полулегитимни“ решения заради стабилността, или да имаме смелостта да кажем, че „повече от половината“ не може да включва тези, които никога не са били част от половината.

Ако Разумът беше наш конституционен съдия, щеше да напише така: „Наричат го парламент, защото е съставен от народни представители. Но когато част от тях се окажат фалшиви, то тогава парламентът е като пиано с липсващи клавиши – можеш да изсвириш някаква мелодия, но винаги ще звучи фалшиво.“

Последвайте ни в Telegram, Viber или Facebook.