Публикуваме този текст в качеството му на лична изповед и зов на човек, който познава военната авиация отвътре – не като длъжност, а като съдба. Авторката е дъщеря на военен пилот, прекарала живота си в авиационна среда, с дългогодишен личен и професионален опит като авиомеханик във военна част. Тя разказва за унищожената мечта на цяло поколение български авиатори и за престъпното нехайство, което днес – в контекста на бушуващи пожари – оставя три годни вертолета неизползвани. Споделяме текста ѝ с уважение към нейната позиция, без редакцията да поема отговорност за фактологичната му достоверност – както и с надеждата, че в България все още има смелост да се говори, когато институциите мълчат.

Ми-14: Разказ от сърцето на една унищожена авиация

Може би не знаете, че България все още разполага с три изправни вертолета Ми-14 – създадени да спасяват животи, да гасят пожари, да летят над море и планина с мощ, каквато нито една съвременна „западна“ машина не притежава на същата цена.
Но те не летят.
Стоят на земята – не защото са повредени, не защото липсва керосин, а защото са... руски. И защото някой е решил, че е по-удобно да ги обяви за остарели, тромави, непригодни. „Не като западните – леки, ефирни, кефски“, както се изказват разни съветници по високите етажи на властта.

Аз обаче не говоря от кабинет. Говоря от хангарите, от летище „Чайка“, от машината, която съм познавала до винт и болт. Защото там прекарах младостта си.
Баща ми беше военен пилот – една от легендите на българската авиация.
През 60-те го разжалваха – политически промени, съкращения, „пилотите са излишни“. Но той остана. После се появи вертолетната авиация в Пловдив, а с нея – шансът отново да бъде близо до небето.

Аз бях „момчето“ на татко. И исках същото. Но в България за жените авиацията не беше професия. Беше подигравка.
Приеха ме не като пилот, а като авиомеханик по въоръжението на Ми-14ПЛ. Никой не ме вземаше насериозно. Жените в щаба разпространяваха слухове. Мъжете – част от тях – не искаха дори да ме обучават. Но имаше и други – хора, които ми разказаха как работи машината, показаха ми всяка система, водиха ме на полети, където научих:

как се долавя звукът на подводница,

какво значи да висиш два метра над морето,

как ледът има вкус,

как звездите ти говорят, когато си изгубил всякаква представа за това къде свършва Земята.

Налетях 36 часа за една година – повече от тогавашния командир на екипаж.

После дойде унищожението.
Полети – спрени.
Вертолети – нарязани.
Нови МиГ-ове – на скрап.
Ракети – за брак.
Американски офицери, които пишеха списъци, и български чиновници, които им се кланяха.
Спряха Ми-14, защото нямало „стандарти“. Но не защото машината не ставаше, а защото някой реши, че няма да се мъчи да я преоборудва. Защото е по-удобно да се лобира за западни платформи.

И сега, когато горят хиляди декари, когато села се евакуират, когато всяка минута е битка със смъртта – тези три вертолета още стоят.
Не летят. Не гасят. Не спасяват.

И защо?

Не защото не могат.
А защото някой някога каза: „Руско е – не го щем“.
Или защото са неудобни за новите господари.
Или защото онези, които не могат да летят с тях, не искат и други да летят.

А вие, хора – горете.
Ако не за друго, то поне заради три неизползвани машини, способни да ви спасят.
Но днес те не са на ваше разположение.
Защото някой друг реши вместо вас дали да живеете, или да изгорите.

Запазваме анонимността на авторката по нейна молба. Споделяме личния ѝ разказ с уважение към житейския опит и експертизата, съдържащи се в него.

Последвайте ни в Telegram, Viber или Facebook.