Десетилетия наред в българските домове кънтеше едно изречение:
„Учи, мама, за да не работиш.“

То уж звучеше като съвет, но се превърна в проклятие. Появила се още в средата на XX век, тази мантра носеше тогава „добрата“ идея, че образованието е път за избягване на тежкия физически труд и възможност за по-лека работа в държавна канцелария или бюрократичен пост. Но зад тази невинна на пръв поглед мъдрост се скри най-опасната илюзия – че трудът е наказание. Работата е за „простите“, а „умните“ трябва да я избягват. Дипломата е билет за спасение – бюро, канцелария, кресло и сигурна заплата.

Така израснаха поколения, които не мечтаеха да създават, а да получават наготово. Поколения чиновници, пазещи стола си по-свято от морала си. Поколения „заплатаджии“, за които въпросът не е „какво давам на обществото“, а „колко ще ми дадат“.

Когато дойде преходът, тази мантра се превърна в схема – Голямото чакане.
Чакаме Европа. Чакаме държавата. Чакаме някой „да даде“. Да ни спаси.
Не за да градим, а за да получим.

Докато други народи със собствен труд строяха индустрии, иновации и бъдеще, ние градяхме… схеми.
Хитрини. Привилегии. Корупция.

И кой пое властта?
Първо – онези, които „учиха, за да не работят“. Превърнати в политици и директори, те усъвършенстваха мантрата в институционална практика:

Подписват, без да носят отговорност.

Получават, без да дават.

Използват държавата като банкомат, а народа като статистика.

После дойдоха още по-страшните – престъпници, които нито са учили, нито са градили, нито ден са изкарали с честен труд. Те овладяха държавата и я владеят и днес. Разграбват, разпродават, разпарчетосват. Отнемат бъдещето, за да тъпчат настоящето си. Управляват без знание, без визия, но с алчност, която няма край.

Властта се превърна в най-голямата „работа без работа“. А народът – в заложник на собственото си възпитание:
„Не се труди, не рискувай, не създавай – учи, за да не работиш.“

Но днес има и друга България.
България на хората, които не чакат, а действат. Които градят с ръце, ум и вяра. Които вярват, че земята ни заслужава бъдеще, а децата ни – шанс да останат тук. Такъв е един истински български проект – роден от трудолюбиви, знаещи и почтени хора, поведени от един сърцат визионер с големи мечти. Хора, които вместо да мрънкат или да крадат, работят. И то не за себе си, а за всички.

А какво прави държавата?
Вместо да ги подкрепи – оплюва ги. Отхвърля ги. Репресира ги. Хвърля камъни и ги нарича „сектанти“. Защото не се вписват в схемата. Защото не чакат, не крадат и не съдействат в кражбите. Защото доказват, че България може да бъде различна.

Истината е проста:
Историята няма да помни чиновниците и престъпниците, които са чакали и крали.
Историята ще помни сърцатите, които са градили.

И новата мантра трябва да бъде:
„Учи, за да работиш достойно. Учи, за да създаваш. Учи, за да носиш България напред.“

Последвайте ни в Telegram, Viber или Facebook.