Когато България мечтае за светлина, годината е 1924-та. В една малка класна стая, сред още неизсъхналата мазилка, учител с побелели ръце разгръща първата тетрадка на първия ученик в новооткритото 37-о училище „Райна Княгиня“ в София. В очите му няма умора – само вяра. Вяра, че всяка написана буква ще направи България по-силна. Децата влизат с вълнение, боси, но щастливи. Черната дъска е излъскана, перото скърца върху хартията, а въздухът е наситен с мириса на мастило и мечти. Те не знаят, че са част от нещо велико – че са първото поколение, което ще получи образование в свободна България. Учителите с книги в ръце и огън в очите прекрачват прага с една мечта – да изградят бъдеще. Бъдеще, в което децата няма да пишат с въглен по дъските на селските дворове, а ще четат, ще знаят, ще водят България към светлина. Райна Княгиня – символът на бунта, майката на въстаническото знаме, дава име на това училище. Името ѝ тежи като клетва. Всяко дете, което стъпва в тези класни стаи, трябва да знае – българското училище не е просто сграда, то е крепост. То е дом за духа. Първите учебници са малко, чиновете скърцат, но гласовете на децата са живи. Те четат на глас „Аз съм българче“, пишат с неравни букви първите си изречения. Учителят – някога най-уважаваната фигура в квартала – върви между тях, проверява, насърчава, подкрепя и напътства. Вярата в знанието е по-силна от бедността, от трудностите, от всичко.
Десетилетия са минали оттогава. Българското училище оцелява след войни, след социализъм, след демокрация. Всяко поколение, преминавайки през класните стаи, оставя своя отпечатък – детски ръце, гравирали букви в дървените чинове, писма, които ще останат ненамерени по прашните рафтове на училищната библиотека. 
Но с времето нещо се пречупва. Някога училището е било храм, сега е просто институция. Някога учителят е бил будител, сега е администратор. Бюрокрацията задушава образованието, слага му етикети, определя му „резултати“ и „стандарти“, които нямат нищо общо с живото знание. Децата вече не са деца – те са цифри в статистики. Те са „бройки“, които носят бюджет и още един наниз перли на инспектиращите го матрони. Днес българското училище е поле на алчност, в което се грабят еврофондове и се крадат чудовищно количество пари. 
В кабинет с голямо бюро и тъмни завеси една директорка приема подкуп. 10 000 лева изчезват в нечий джоб, вместо да влязат в ремонт на училище, кръстено на жена, пожертвала живота си за свободата и образованието на България. Парите за образование вече не стигат до децата. 
Стените на училището, някога нови и чисти, сега са олющени, покрити със следи от десетките поколения, преминали оттук. Дъските са надраскани, чиновете – счупени. Лампите в коридорите примигват като пред припадък, тоалетните са с ориенталски изглед. Учениците не вярват в училището. Не защото не искат да знаят, а защото знаят, че никой не вярва в ТЯХ. Всяка година се променят учебните програми, всяка година учителите са все по-изморени, все по-безразлични. „Колко ще изкарам на теста?“ е по-важен въпрос от „Какво мога да науча?“. 
Българското училище вече не е крепост на духа. То е фабрика. В него децата са продукти, преминаващи през поточната линия на един свят, в който знанието няма стойност. 
Звънецът бие. Децата излизат от класните стаи, без да говорят. Някога училището е било пълно със смях, с мечти, с радост. Сега е просто спирка по пътя към безразличието. Възрастен учител, прекарал живота си в тази сграда, гледа през прозореца. Той си спомня първия си учебен час, когато е вярвал, че ще промени света. Сега знае, че светът е променил него. Директорката е арестувана. Училището отново е на първите страници на вестниците. Но не защото тук се ражда знанието, а защото тук умира вярата. Българското образование започва като огън. Днес е само пепел. На духа. На преждевременно задушеното в невежество бъдеще.
През 2025 г. училището вече не блести с нова мазилка и не би могло, тъй като 20 000 лв. са за рушвет, 10% за данъци, 15% за разходи за материали и от 90 000 лв. остават едни 46 000 лв. да закърпят положението, другото го разпределя държавната корупция. Стените са олющени, чиновете – изпочупени, а в очите на учителите няма пламък. Децата все още идват, но не с вълнение, а по задължение. Училището е загубило магията си. Отделят се пари за ремонти – 1,2 милиарда евро по Плана за възстановяване и устойчивост. Пари за бъдещето. Пари, които трябва да преобразят училищата, да дадат на българските деца среда, която да ги вдъхновява, а не да ги потиска. Но парите не стигат до децата. Те потъват в джобовете на директори, чиновници, министри. Пари, които се превръщат в рушвети, фалшиви обществени поръчки и ремонти, след които на хартия училищата изглеждат като дворци, но в действителност са измама. След нея върху главите на децата се сипе мазилка от некачествения ремонт, когато някоя учителка извие глас, за да даде воля на истерията си. 

СДЕЛКИТЕ В ТЪМНОТО – КОЙ КРАДЕ ОТ БЪЛГАРСКОТО УЧИЛИЩЕ

Арестът на директорката на 37-о СУ „Райна Княгиня“ е само върхът на айсберга. 20 000 лв. подкуп от проект за 90 000 лв. е само капка в морето на системното разграбване от послушни директори, назначени след преднамерено планирани конкурси. Кой стои зад това? 
1. Министерството на образованието и науката (МОН) – одитът на Сметната палата през 2024 г. разкрива липса на контрол, непрозрачни финансирания, липса на механизъм за проследяване на средствата. С други думи – държавата не просто позволява кражбата, тя я улеснява. 
2. Дирекцията за управление на европейските проекти към МОН – мястото, където се решава кой ще получи финансиране. Липсата на мониторинг води до това, че проекти се одобряват на тъмно, без реален контрол. 
3. Общинските администрации – училищата са на подчинение на общините, където също се разпределят парите. Кметове, зам.-кметове и директори по образование „усвояват“ средства, като завишават бюджети и одобряват „правилните“ фирми. Когато българската прокуратура е съучастник, има и гаранция за спокойствие. Ето защо не българската, а Европейската прокуратура разследва, разкрива и осъществява арест. Ако чакахме българската прокуратура, директорката никога нямаше да бъде арестувана. Българските власти, които трябва да пазят училищата, всъщност пазят престъпниците. Те мълчат, защото са част от схемата. Това не е просто престъпление, това е убийство – убийството на българското образование, на българската култура, на самата идея за бъдеще. 

ТЪЖНАТА ПЕСЕН НА УЧИЛИЩНИЯ ЗВЪНЕЦ

Днес училищният звънец бие в агония, че училището умира, но никой не го чува. Децата не излизат развълнувани, те са безразлични. Учителите не остават с надежда, а с празни очи. А някога, преди 100 години, в същата тази сграда, един учител е вярвал, че знанието ще спаси България. 
Само че днес България не спасява знанието. Тя го продава.