В първата събота преди Петдесетница – тази година на 7 юни – българите свеждат глава в памет на своите покойници. Това е Черешова задушница – една от трите най-големи в православния календар, редом с Голяма задушница преди Месни заговезни и Архангелова задушница през ноември.

Името ѝ идва от сезона – времето, когато черешите зреят. Този скромен плод се превръща в символ на живота, на мимолетната му сладост и на крехкостта на човешкото съществуване. По стар обичай на този ден се раздават череши, хляб, варено жито, вино и други приношения за душите на починалите.

Но Черешова задушница не е само ритуал. Това е ден на смирение и духовна връзка с всички, които вече не са сред нас, но живеят в мислите ни. Гробищата се изпълват с тиха почит, със свещи и с молитви, които се издигат към небето като мост между световете.

Някои ще запалят свещ за родители, други – за приятели, братя и сестри, трети – за неродени деца или за души, чиито имена вече никой не споменава. Но всяка свещ носи светлина, а всяка сълза – прошка.

Черешите, които поставяме на гроба, не са храна. Те са символ – на връзката между земното и небесното, между духа и материята.

Паметта е онова, което прави любовта безсмъртна.

В този ден не само скърбим – благодарим. За това, че сме имали, че сме обичали, че не забравяме.

На Черешова задушница не бързаме. Нека замълчим за миг, затворим очи и изречем по име онези, които ни липсват. Не с тъга, а с обич. Защото, когато спомените се пазят с любов, душите не умират.

Нека бъдем живи хора със сърце за мъртвите.