На днешното пленарно заседание народният представител от ПГ на ПП „Величие“ Стилиана Бобчева направи силна и емоционална декларация от парламентарната трибуна, в която разкри примери за скритата цензура върху родолюбието, културата и образованието в България.

Всичко започва с една картина – шедьовър на художника Мирослав Йотов, посветена на светите братя Кирил и Методий. Софийският университет пожелава тя да украси академичната зала за 24 май. Исторически парк с радост предоставя оригинала, за да вдъхнови студентите в най-светлия ден на духовността. Но идва обаждането. „От най-високо ниво е наредено картината да не бъде излагана.“ Забранената картина. Забраненият парк. Забранената памет.

В същото време едно родолюбиво момиче в Лондон иска да подари на българското училище енциклопедии за цар Тервел, Калоян, Ивайло. Героите на българската история. След ентусиазъм идва обратният ход – отказ. „Не може. Това са забранени книги от забранения Исторически парк.“ По какви критерии? С чие разрешение се забранява родовата памет?

И още – комикси със завета на Хан Кубрат и снопа съчки. Един урок по обединение. Урок, който едно малко момиче от четвърти клас носи в чантата си всеки ден повече от година. Защото когато ѝ е трудно, тя вярва, че не е сама. Че заедно можем всичко. Но и това се оказва „проблем“. Защото това не са просто детски книжки. Това са „забранените книги на забранения парк“.

Когато забраняваме историята, изкуството и словото, на тяхно място идват агресията, наркотиците и неграмотността. По данни от международното изследване PISA, 53% от българските деца не разбират това, което четат. 54% са функционално неграмотни по математика. 48% – по природни науки. Това не е просто срив. Това е културен, образователен и духовен геноцид. А ние? Ние мълчим. Страхуваме се. Да не ни обвинят. Да не изгубим субсидии. Да не се изложим пред „началниците“. И така – предаваме. Предаваме децата. Предаваме паметта. Предаваме себе си.

"Що е зло, ако не добро, измъчено до смърт от глад и жажда?", пита Халил Джубран. Когато доброто умира от глад, то се храни с трохи. Пие от мъртва вода. Такъв е днешният български дух – гладен, жаден, преследван. Не от чужди армии, а от собствените си институции. От страхливите си ректори. От угодническите си директори. От политическите си цензори. И от нас – мълчаливите съучастници.

Забраняването на Исторически парк не е административен акт. То е забрана върху българския дух. Върху бъдещето на децата ни. И затова всеки, който участва в това – активно или безучастно – носи отговорност. Не просто юридическа. А историческа. Пред лицето на едно дете, което вярва, че може всичко. И което ние сме длъжни да не предадем.

Тази позиция е повече от журналистически коментар. Тя е гражданска присъда. А подсъдимият – сме всички ние.

Присъединете се към нашата общност в Telegram ТУК!