Градоустройството е наука, в която математиката и логиката играят огромна роля. Трябва да знаеш колко хора ще живеят на определена площ, колко хора ще работят там, колко коли ще има, къде ще паркират, каква е пропускливостта на транспортната инфраструктура, кои са пиковите часове, ще могат ли да минат всичките тези коли, ще има ли градски транспорт, ще може ли да мине линейка, пожарна кола, полицейски автопатрул, авариен екип… Ще издържат ли натоварването подземните комуникации, електрическите подстанции ще имат ли капацитета да захранят новата сграда, ще има ли зелени площи, площи за обществено ползване и обслужващи дейности, какви са отстоянията от другите елементи на градската среда и т.н.

Преди да бъде издадено разрешение за построяване на поредната нова сграда, трябва да бъде преценено как това ще се отрази на всички тези аспекти и може ли кварталът въобще да поеме още хора. По всички показатели районът около мол „Парадайс“ не може да поеме натоварването от един такъв мегаломански проект.

Нима готвеният от управляващите бъдещ главен архитект на София не знае всичко това, или знае, но нещо друго го е мотивирало, за да пренебрегне логиката и да разреши на някого да спечели много, докато обществото губи всичко?

„Какво толкова губи това общество?“, ще каже някой.

На първо място това, което никога няма да можем да си върнем – време. Повече часове в задръстването е равно на по-малко време с хората, които обичаме.

Пари и екология. Шофирането на първа и втора предавка изразходва най-много гориво, струва ни най-скъпо и изхвърля в атмосферата десетки пъти повече изгорели газове.

Здраве. Мръсният въздух в София е бич за столичани от десетилетия. Той е причина за множество заболявания като алергии, рак, пневмония, възпаления на горните дихателни пътища и др.

Нима само ние осъзнаваме, че ако натоварим още повече района на „Парадайс“, ще направим това място кошмар за живеещите в него. Презастрояването вече е бич в съседните квартали. Немалко хора си купиха там жилища с южно изложение и гледка към Витоша, за да осъмнат след няколко години с гледка бетонен блок, закриващ не само гледката, но и слънцето им. А без слънце следват нисък имунитет, липса на витамин D, депресия, раздразнителност, влошени отношения в семейството…

И хоп, някой реши, че в един от най-претоварените възли на София трябва да бъде издигнат нов небостъргач, сякаш градът е безкраен лист хартия, върху който можеш да рисуваш каквото ти хрумне.

Някой помисли ли какво ще стане, когато улиците около мола са пълни, а кръстовището на булевардите „Черни връх“ и „Тодор Каблешков“ е задръстено, как ще мине линейка, за да стигне до нуждаещ се от спешна помощ? Наблизо има пожарна, а някой попита ли пожарникарите дали имат водно оръдие и стълба, които да могат да гасят на 215 метра над земята? Трябва ли да умрат хора, за да се разбере, че някой не си е свършил работата, че си е затворил очите за очевидното?

Направил ли е някой оценка на въздействието на околната среда? Има ли зелени площи, градинки, тротоари? Къде майките ще бутат количките си и къде ще играят децата? И въобще коя разумна майка би изкарала невръстното си дете за няколко часа в среда, богата на фини прахови частици и въглероден окис? Вие, уважаеми инвеститори, не създавате лукс и удобство, а създавате кошмар. И този кошмар няма да е само за хората от квартала, но и за всеки, чийто път минава оттам.

Апетитните парцели струват космически суми и никой инвеститор няма да ги вложи преди да е сигурен, че ще има подкрепата на общината и главния архитект за реализация на инвестиционния му проект. Как така кметът Васил Терзиев не е съгласен с този проект, но той все пак ще бъде реализиран, защото „има разрешително за строеж и е законен“? Какво управлява този кмет, детските градини ли?

Не е тайна, че подобни мегаломански проекти почти винаги вървят с корупционен привкус. Как точно беше узаконено това строителство? Как така изведнъж се оказа, че няма проблем с инфраструктурата, с пътната мрежа, с натоварването на подземните комуникации? Все въпроси, на които никой не дава ясен отговор. А вероятно и никога няма да даде.

Според инвеститорите небостъргачът ще бъде „иконичен“ и ще постави София на картата на световните метрополии. Но градоустройството не е състезание по височина, а по функционалност. Ако един град не може да осигури нормална проходимост, паркиране и достъп до зелени площи, неговите небостъргачи не са повод за гордост, а за съжаление.

Истината е, че София няма нужда от този небостъргач. Това не е Ню Йорк, където мястото е ограничено и единственият вариант е нагоре. Това е град с достатъчно пространство, но с абсолютно хаотично и алчно управление, което позволява безумни проекти да се случват, докато проблемите остават нерешени.

Небостъргачът до „Парадайс“ е поредният символ на сбърканото развитие на София – град, в който се строи без мисъл, без стратегия и без грижа за хората, които реално живеят тук. Ще видим дали този проект ще се реализира, но ако се случи, той ще бъде още едно доказателство, че в България бетонът има повече права от гражданите.