Имало едно време едно малко градче, в което хората носели отвън всичко, което били отвътре.
Колкото по-добър бил човек, толкова по-лъскави били обувките му. Колкото по-честен – толкова по-бяла била ризата му. Колкото по-щедър – толкова по-златни били копчетата на палтото му.

И така, хората започнали да се надпреварват:
– Виж как блестя!
– Виж колко добър изглеждам!
– Моето копче е от чиста добрина!

А в края на града живеел един мълчалив човек – с намачкано яке, кални обувки и почти винаги навъсен. Хората го наричали Грубияна.
– Внимавай с него! – казвали майките на децата. – Гледай го как изглежда, не може да е добър!

И никой не го канел на гости. Никой не го питал как е. Никой дори не знаел истинското му име.

Докато един ден в града не дошла буря. Голяма буря – отнесла покриви, разляла реката, съборила огради.

Тогава нещо странно се случило. Лъскавите обувки станали хлъзгави. Белите ризи се изцапали. Копчетата се разхвърчали.

А хората, които изглеждали толкова добродетелни… започнали да се крият. Да мислят първо за себе си.

Но Грубияна? Той извадил с въже човек от реката. Пренесъл възрастна жена на гръб през калта. Поканил три деца в скромната си колиба, за да се стоплят. И никой не разбрал веднага, защото той не се хвалел.

След бурята градът изглеждал различно. Лъскавите хора били притихнали.

А на площада, до разрушената чешма, стоял човек със скъсано яке и мръсни обувки – и всички му благодарили.

Тогава едно дете попитало:
– А защо мислехме, че е лош?
– Защото съдехме по обувките – казал баща му тихо. – А не по сърцето.

А за възрастните останал въпросът:
Кого слушаме в бурята – този, който говори красиво, или този, който действа без думи?

Последвайте ни в Telegram, Viber или Facebook.